Listen to the rain

Колко ли неразказани истории..

спотаени чувства...

скрити мисли..

истини...

... крие в себе си дъжда.

Разговор с непозната

Работата ми е да комуникирам с хора по телефона. По цял ден. 

Когато ме обучаваха за тази работа, ми казаха как да реагирам, когато се сблъскам с т.нар. „трудни клиенти” – т.е. в общи линии хора, които изливат гнева и негативизма си върху теб. С тях се научих да се справям. В един момент, след 10-тият такъв човек, просто спира да ти пука и просто не си го слагаш на сърце. Дори намираш начин, по който да се справяш с тези клиенти, че да омекнат.
Обаче... никой не ме научи как да реагирам спрямо хората, които решават да споделят личната си болка с мен. Болка толкова пареща, че дори аз – непознатият човек, усещам как сърцето ми се свива и не иска да се отпусне.
Днес се обадих на една жена.
Вдигна ми, казвайки „-ало” с глух, уморен глас. В началото това не ми направи впечатление и започнах разговора с жизнерадостен глас, пожелавайки и много щастие, успехи и късмет през новата година. Още незавършила пожеланията си, тя ме прекъсна, казвайки ми с изтормозен глас:
„- Благодаря ти много миличка, но за мен щастие няма. Вече няма. Преди няколко дни погребах дъщеря си. Единственият ми останал близък на тази Земя. Всичко е тъмнина, миличка..”
В този момент почувствах, колко плоски могат да бъдат пожеланията ми. Плоски, плоски, плоски.
Възрастната жена продължи:
„- Моля те миличка, не съм способна да те изслушам за това, което ще ми предложиш. Наистина не мога да мисля за това. Знаеш ли, миличка какво е да те боли сърцето. Така да те боли сърцето... че да не ти се живее. Толкова да ти тежи, че да искаш Господ по – бързо да те избави от този свят. Това чувствам, миличка.. толкова ме боли сърцето. Не ти пожелавам никога да се сблъскваш с тази болка.. да загубиш детето си. Никога, миличка. Слушай сега какво ще ти кажа.. желая ти да живееш много дълги години, да срещнеш щастието в този живот и след години, когато станеш на преклонна възраст да си спомниш за мен, за онази отчаяна възрастна жена, която ти пожела тези неща. Искрено ти го желая, миличка. Ако сега бяхме една срещу друга, да седнем на кафе и да ти раазказвам за моя живот. Мога да напиша книга за него. Един ден щастие не съм видяла през живота си. И сега, когато загубих и най – голямото си злато.. чадото си.. не мога да видя светлината.”
Казвайки ми тези неща, гласът й нито за миг не потрепери.. усещах отчаянието, огромната болка, умората.. но някак излъчваше и сила.
А аз хлапето, слушайки всичко това усещах как сълзите се стичат по бузите ми.
Успях само да й кажа.. „Не губете вярата си, госпожо.. моля ви.. не я губете..”
Знаейки, че думите ми не означават нищо... като дим – излишни.
Възрастната жена ми каза.. „Благодаря ти миличка, сега ще те оставям.. благодаря ти, но просто не мога.. не съм в състояние да слушам. Извинявай миличка. Бог да те благослови.”
Опитах се да й кажа още нещо, нещо, НЕЩО.. но тя вече ми беше затворила.
Цял ден не мога да спра да мисля за тази жена. За огромната й болка. Мислите ми за нея неусетно се пренасят върху мисли за живота...
Нищо не е даденост. Никой не е даденост. Бъдете благодарни за това, което имате. Мамка му.. бъдете благодарни!

Не, благодаря.

И така. Седя си за поредна вечер пред монитора вкъщи и чувствам как тик-такащите секунди се изплъзват между пръстите ми. Седя и си мисля, че трябва да направя нещо. Възмущавам се, ядосвам се, усещам как чувствата ми се разливат като лава във вените ми. И в следващият момент ме обхваща безразличието. Чудя се.. това нормално ли е за един 22 годишен човек? Човек, който се предполага, че е в разцвета на силите си.
Знаете ли.. преди един месец завърших висшето си образование. Радостта и вдъхновението са далеч от мен. Спомням си, как се чувствах когато разбрах, че съм приета в университета. Чувствах се... летяща. Летяща, вдъхновена, амбицирана, гледаща към светлото бъдеще. Рисувах картини изпъстрени с ярки цветове. Мечтаех.
И сега.. 4 години по - късно.. съм в противоположната посока. Може би, защото през това време всеки се опитваше да подреже крилата ми. Може би, защото вдъхновението ми беше посрещано с укорителни физиономии. Картините се оказаха в пастелни тонове.
Реалността ме направи по - сурова.
4 години по - късно.. вишистката се рови всеки ден в Jobs. bg и в рамките на 2 месеца все още не си е открила работа. Работа, която й трябва, за да си събере пари за бригадата в чужбина.. защото иначе няма как да може да се издържа за магистратурата си.
Как е възможно за едно работно място да кандидатстват около 300 души и на това да му се вика висока конкурентноспособност?
Не, това е далеч от конкурентноспособността.. това е израз на безпомощност и незаинтересованост на т.нар. ни "майка - държава".
Възмущавам се. Бунтувам се. Като безпомощен гърчещ се червей.
И все пак. Знам, че имам сили у себе си да се боря. За живота си. За успеха си. За бъдещето, което няма да бъде в пастелни тонове.
И знам, че не трябва просто да "знам" това. Думите нямат никакво значение. Действията... те го носят.

Изповед

През цялото време си мисля, защо се стигна до там. Опитвам се да направя анализ на себе си, за постъпката си. Кой за бога прави това?! Обичам те толкова много, и все пак те ритах знаейки, че си повален. Откраднах ти една хубава вечер и я развалих. Вечер, в която ти имаше правото да се радваш, да контактуваш с хората, да избягаш от мислите си и може би да ги надвиеш. Имаше правото да видиш благодарността в очите ми за сета, който направи. Оцених и разбрах, не си мисли, че не съм. Сега искам да прочетеш много внимателно това, което пиша.. Говорейки за повреденост, счупеност, търсене на себе си.. аз съм такава от много време. Още от преди да те по знавам. Повредена. Наранена. Изоставена. Всичко това до такава степен се е закотвило в съзнанието ми, че е станало част от мен самата. Знам, че нямах правото да се чувствам така, но когато изчезна за около час.. аз се почувствах изоставена. Ако мисля рационално ще кажа, че това са глупости. Но както казах повредена съм, а ирационалността винаги побеждава. Нямам никакво право да изисквам неща от теб. Нямам правото, властта да искам да те променя. Но имам властта да се опитвам   да бъда по – добър човек. Да се опитвам да бъда по – силна и да надвивам нелогичността си. Само че се чудя.. искаш ли такъв човек до теб.. имаш ли нужда от такъв човек, който те наранява по такъв начин. Когато ти казах, че бих дала живота си за теб не те излъгах. Когато ти казвам, че те приемам за най – близкият си човек не те лъжа. Когато ти казвам, че те обичам толкова много, че чак боли.. истина е. Което ме кара да се страхувам. Адски много. Страхът понякога ме надвива, и ме кара да искам да бягам. Ако имаш сили.. прости ми. Ако имаш сили приеми ме такава..  Ако не. Ако си се разочаровал толкова много.. и си разбрал, че нямаш нужда от такива хора до себе си ще те разбера. Клетката.. не си ти. Аз съм.

Противоречия

За някои хора съм мълчлива, за други приказлива. За едни забавна, за втори суховата. Емоционална. Студена. Добра. Лоша. Разбираща. Не разбираща. Срамежлива. Отворена. Тиха. Шумна. Оптимист. Песимист. Луда. Кротка. Тайна. Отворена книга. 

В крайна сметка.. съм всичко това. От човека отсреща зависи коя моя част ще му се представи.. а ако е малко по - търпелив и той ще разбере, че съм съвкупност от противоречия. 

Пътищата ще станат път

Слушам си Birdy и си мисля за теб. Мисля си, как от краткото ни познанство успя да ми повлияеш, както никой не ми е повлиявал за години. Възможно ли е да не те познавам, а да те чувствам толкова близък. Усещане.. Гледам наши наши снимки и виждам усмивката си на тях. Истинска неподправена усмивка, израз на вътрешна топлота.. реутан на която си ти. Виждам и теб и твоята усмивка.. поглед... и си мисля, че са като моите. А може би си въобразявам, може би си мечтая. Може би всичко, което мисля и чувствам е просто една илюзия. Илюзия, която кара кръвта ми да кипи, кара ме да се чувствам истински жива. В крайна сметка всички търсим едно.. близост.. човек, с който да се свържем истински. Представям си как се срещаме отново и неусетно се усмихвам.

Не може това да е краят.. не, НЕ. Аз съм тук.. ти си там.. пътищата ще станат път. 

За теб.

И единственото, което знам със сигурност и мога да ти обещая е... че, ако възможностите ми са ограничени да ти помогна да изпробваш  палитрата на щастието, то аз винаги ще бъда някъде там, готова и опитваща се да ти помогне в трудните за теб моменти. Това правиш за хората, които обичаш. И за да бъде всичко завършено... нека започнем от началото.. WI. :)

Ами да.. вярвам.

----

Най - боли когато нещото, в което си се вкопчил.. в което вярваш, се окаже не точно това, което си мислил, че е. Истината удря наистина жестоко. За момент не знаеш къде се намираш, а когато осъзнаеш къде се намираш, не те интересува, защото усещаш само болката. Болката от попарените мечти.
Звучи прекалено минорно, нали? Е, има ги и тези моменти, но по - важно е какво ще направи човек после. Как ще се справи с мъката, проблемите или кой както иска да го нарече.
Винаги съм твърдяла, че всичко е в главата. Затова започнах оттам. След два дена циклещи еднообразни песимистични мисли, подплатени с ударна доза рев и сополи, реших, че тази просто няма да я бъде. Сериозно.. човек не трябва да приема толкова навътре нещата и да се тюхка, за това защото нещо - си не е било както си е представял, че ще бъде или е. Ми такъв е животът... понякога не иска да вървиш по първокласните пътища, иска малко да се поизтормозиш, докато стигнеш до заветната цел. Та, моя средно-клоняща-към-ниска-интелигентност човек, реши, че не трябва да се отказва. Вярвам. Не знам как. Вярвам.. Не знам по какъв начин ще станат нещата.. просто Вярвам!, че рано или късно ще успея. 

Нима!?

Позволете ми да не вярвам в днешният празник. Това, че не казвам свещените думички днес.. "Христос Воскресе" и "Воистина Воскресе".. не ме прави  по - лош човек. Това, че откровено се дразня, от фактът, че стената ми във фейсбук е залята с еднотипни и "възвишени" слова.. не ме прави хейтърка. 

Виждате ли.. не ме дразни фактът, че останалите хора вярват в нещо, в което аз не. Не, никак даже.. винаги съм била отворен и толерантен човек. Дразни ме лицемерието. Още повече ме дразни, че е неосъзнато. Парадирането за религиозност.. парадиране, което е само на думи.

Днес виждаш ли, трябва всички да разберат, колко много обичам Христос.  

По - горе казах.. това, че не казвам свещените думички днес, не ме прави по - лош човек. Това, пък, че вие ги казвате... не ви прави по - добри хора. 

Коварно

Разхвърляни мисли се въртят в главата ми. Отварям тази страница, с мисълта, че ще напиша нещо смислено и подредено само по една от темите, които вълнуват съзнанието ми.
За кое да пиша.. за това, как откровено се отегчавам и негодувам от всичките дълбокомислени снимки, които се въртя във фейсбук, които се опитват да налеят в главите акъл и да ни казват, как е най - правилно да се живее. Как си мисля, че сякаш напоследък всички масово са затъпели и приемат всеки шаблон за истинен, без да се опитат сами да разберат..
Или да пиша за това, как от вчера псотоянно се сещам за онова малко 10-годишно дете, което има погледът на възрастен човек. Дете, което всеки ден води по улиците  брат си и дядо си, които са слепи. Дете, в чиито поглед виждам и досада, умора, чувство за дълг и желание да бъде нормално дете.
А може би искам да пиша за себе си... за това, как вчера разбрах,  за едно познато 22-годишно момче, което се е самоубило. За това как се жегнах. Как от мисли по него неусетно мислите потекоха в посока спомени за баща ми.

Коварно нещо е животът. Коварно.

Утре просто може и да няма.

Знаете ли кое наистина ме вбесява... че си мислим, че сме безсмъртни. Мислим, че хората около нас винаги ще бъдат с нас. Докато жестоката реалност не ни извърти такъв шамар, от който много трудно можем да се освестим.
Мислим си, че утре-то със сигурност ще дойде. Мислим си, че следващият ден, ще бъде по -добър  от днес. Отлагаме за близкото и далечното бъдеще. Пропиляваме настоящето си, просто защото сме сигурни, че имаме време за всичко. Но не.
Утре е най - несигурнотото понятие на тази ш*бана планета. Всъщност какво утре... може би, дори този дъх който си поемаме да е последният. Тик - так. Тик - так. Имаме способността да правим така, че времето да ни се изплъзва между пръстите, без да сме направили най - важното.
Да живеем.
Да улаваме миговете. Да създаваме настоящето си. Защото, може би, само него имаме. Този миг.. който може да бъде пропилян, но може и да бъде изживян по най - пълноценният начин... пълноценност, която е различна за всеки. Различие, което прави светът толкова интересен и цветен. Защо черно - бяло, когато може цветно.
Страшно е да загубиш близък човек. Осъзнаваш, че нищо не е вечно.. освен времето. Осъзнаваш крехкостта на живота. Осъзнаваш пропилените възможности и мигове. Онези споделени мигове, които никога повече няма да имаш възможност да изживееш. Чувството е безнадеждност.
Но хей, все още си жив. Въздух... вдишваш и издишваш.. .засега.Усещаш ли как времето тече. Не оставяй да ти се изплъзне. М*мка му.. живей. За себе си и за хората до теб. Защото нито ти, нито те са вечни.
Това е реалността, тъжна или не.

... и лично.

Наскоро учейки за изпит, в една книга прочетох, че мислите, които се блъскат в главите ни, всъщност определят и какви ще са чувствата, които изпитваме.

Тъга. Чувствам тъга.

Две души

Обичаш ме. Обичам те.
Две души, изпълващи се една друга.
Това е причината да вярвам, че пътищата ни отново ще се засекат и ще се слеят в един.
Трябва.
Ще.

Реалност

Снощи с бърз нахакан ход, със слушалки и музика кънтяща от тях в ушите ми, вървях към мястото, където се бях запътила. Общо взето, нещо типично за мен, но не това е причината да пиша сега. Вървейки си по улицата, срещу мен се задаваше една възрастна жена, разминахме се, но тя ме гледаше странно и това ме накара да се обърна след разминаването ни.. тя беше спряла, гледаше ме и тръгна да казва нещо.. свалих си слушалките, за да чуя какво ме пита. Мислих си, че ще е обикновеното „Колко е часът?”, или някой от обичайните въпроси. Но не... Жената ме гледаше умолително и говореше с треперещ глас. Следващото, което си помислих е, че ще ми иска пари, но и това не беше. Жената ме помоли да я подслоня. Нямало къде да спи тази вечер.. с треперещият си глас тя се опита да ми обясни защо е изпаднала в това полжение, но аз просто не можех да разбера какво ми казва. Разбрах единствено, че няма къде да спи, че я е страх да остане вечерта навън, и че не е просякиня, а просто обстоятелствата са я довели до тази ситуация. Начинът по, който изглеждаше, сълзите на очите й, отчаянието и страхът, които виждах ме накараха да и повярвам. Някакси, жегнах се.

Обадих се на майка ми да я попитам, ще се съгласи ли да прютим жената. Още с обаждането си, знаех, че отговорът ще е отрицателен. Просто защото, както повечето хора, така и моето семейство, просто е недоверчиво към подобни неща. Не можеш току така да приемеш непознат в къщата си. Каква е гаранцията, че не ме е лъгала... никаква. Аз повярвах, но другите не. Извиних се на жената... и тя все пак ми благодари, за това, че не съм и обърнала гръб и със сълзи на очи продължи пътят си.

  Продължих и аз, вече с бавен и несигурен ход. Мисли започнаха да се блъскат в главата ми, а сърцето ми се бе свило.

Семейството ми, всички хора, с които говорих за този слушай... ВСИЧКИ до един ми казаха, че съм луда, че съм повярвала на жената, че ме е излъгала и аз съм наивна,за това, че дори съм я изслушала.

  Да, вероятността да съм била излъгана е голяма. Да, животът вече стана такъв, че не можеш да вярваш на никого. И може би, това че нашите не позволиха да остане е било добро решение.

Ами ако всичко е било истина. Ако един отчаян човек е имал наистина нужда от помощ, но ние свити в страха си, не сме му помогнали въпреки това, че сме имали тази възможност.

Не знам... казват ми да забравя за тази случка и вече да не се спирам. Но нима това, не е най – лесното... да забравиш и да продължиш напред в своят егоистичен свят.

А не съм ли и аз една голяма лицемерка... все пак аз повярвах на жената, но не направих всичко по силите си, за да и помогна. И сега пиша за това, да излея МОИТЕ терзания. Хах.

  И сега си мисля... истина е, че не можем да помогнем на всеки в нужда. Но някакси свитото ми сърце казва, че понякога дори с риск да бъдем излъгани, трябва да се опитваме да помогнем.

Откъде за Бога сме сигурни, че един ден и ние няма да изпаднем в ситуация, в която ще трябва да се нуждаем от случайната помощ от някого?!?!

  Човещината... моля се, да не се изгуби. И тъй като искрено повярвах на сълзите на тази жена, наистина се надявам всичко да е завършило добре.

Всичко

Изострена сетивност.

Моменти, в които усещаш всичко заобикалящо те – едно цяло.

Когато условностите и границите са изпразнени от съдържание.

Когато не си просто Аз. Когато си Всичко.

Без думи обичам те.

Днес една приятелка ми каза, че търси човек, с който да може да си говори постоянно.
Дам, хубаво е да можеш да си говориш с някого винаги, само че се замислих, че колкото е важно да  можеш да си говориш с някого, толкова е и важно да можете да мълчите заедно.
Двама души са истински близки, когато мълчанието помежду им не е конфузно, а а хармонично и изразяващо безкрайно доверие и обич.
Иска ми се да срещна човек, с който да мога да го правя.

Дневниците на 12-годишното ми Аз.

Не знам какво ме прихвана, но реших да се поровя в старото чекмедже, което ползвах преди години. Там открих едно старо тефтерче. Изобщо не помнех за какво съм го ползвала до момента, в който не прелистих страниците и О, Боже! Дневник, който съм водела когато съм била на 12 години. Четейки го, се питам.. аз ли съм писала тези неща, които дори е трудно да се нарекат записки за дневник? Детски опити да се опитам да разкажа за преживяното през деня, искайки след време да си припомням какво е било. Хех. Детският почерк, наивните изречения, дори безумните правописни грешки, които съм правила ме карат да се усмихна на детето, писало тези неща.
Започвала съм да пиша много дневници и това е първият ми. Забелязвам нещо - че в началото съм се опитвала да преразкажа деня си с думи, а впоследствие да пресъздам чувствата и емоциите си с думи.
Мисля да споделя някои неща, които съм писала тогава, за да се разбере какво имам предвид.
Ще го препиша дословно, със всичките правописни и всякакви грешки.

"Сряда 10 април
2002 година
Днес пак играх на не се сърди човече, във занималнята. Когато се прибрах както винаги си гледах филма. После отидох на училище и веднага срещнах Станимира. Първият час имахме биология и ме бе страх, защото тя щеше да ни връща контролните, но не ги върна. По музика трябваше да правим евакуация. А пък госпожата ни съобщи, че ще има екскурзия и аз ще ходя. Това беше."

---

"Четвъртък 11 април
Днес мина нормално по история госпожата щеше да ни връща контролните, но не ги е проверила. Когато отивах на училище, носех двадесетте лева за екскурзията, и когато си вървях срещнах Дора, която щеше да идва с мен и
я питах дали носи парите. Тя ми каза, че майка й нямала пари и няма да ходи. И аз се отказах. После се прибрах и върнах парите на дядо."

---

"Петък 12 април
Днес мама ме събуди в 7:10 часа и за малко да закъснея за занималнята, но все пак не закъснях. Имахме много за домашна работа а Нурито беше на зъболекър. Но аз си научих бързо. После отидох на училище и щяха да ни връщат контролните по биология и аз имах 5-ца. После ме испитаха по география и получих 6-ца, но не бях доволна от себе си. По литература, защото взимах участие имах 5-ца. Когато се прибрах видях мама, татко и брат ми и отидохме в магазима. Мама купи блнширано картофи, бутерка и толумбички. И после аз си легнах."


И тук не мога да не се сдържа и да кажа: била съм много залупена, ей! (не, че сега не съм де) хахах.
Всъщност нещата, които съм писала смътно си ги спомням и си спомням, че когато ме мързеше да пиша повече, претупвах нещата и пишех, че си лягам. :D Но е много важно да се отбележи какво сме купили от магазина!!!!
Настрана от лиготията, която ме обхвана, мога да кажа, че се радвам, че съм писала тогава. Така през годините четейки писанията си, мога да проследя как съм се развивала откъм мислене.
А онова 12 годишно дете, само да знаеше какво го очаква...

Вяра

Играта никога не е загубена, ако у себе си имаш...

...Вяра

Ето - аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

 

За него - Живота -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

 Няма открити!

 

Никола Вапцаров

Ч.Н.Г.

Ехе, настъпи и новата година. Както казва Т. Димитров, много е интересно как едно механично преместване на стрелката отбелязва края на старата и начало на новата година.Още повече, че времето е изкуствено създадено понятие от нас хората, за да си улесним живота откъм практична гледна точка.. но този пост не е с цел да развивам теории за времето и хората.
1. януари е... първият ден на новата година.. освен махмурлука, винаги тази дата е изпълнена с много надежда и вяра... че новата година ще бъде по - добра от старата. Ще бъде по - щастлива, по - успешна, по - влюбена.. абе по - по от предишната. И заедно с желанията и обещанията, които отправяме към себе си, отправяме и такива към близките си хора.
Е, стигнахме до същината на този пост. Пиша за ВАС, хората, които сте заели място в сърцето ми, вие, които правите живота ми смислен.
Честита нова година!
Желая ви преди всичко да ви има и да сте здрави! Няма да ви пожелая да имате само щастливи моменти, най - малкото невъзможно е.. просто ви пожелавам годината да бъде пълноценна за вас и когато вече я изпращате, да сте доволни, че сте я изживели... с всичките воли и неволи.
Бъдете една идея по- усмихнати, вдъхновени , влюбени и обичащи, силни и радващи се на живота.
И нека през тази година ви се сбъдне по една мечта или да бъдете една крачка по близо до осъществяването й. А заедно с това да се роди и нова.
А аз си пожелавам да продължавате да бъдете част от живота ми.
Обичани сте! - Лина, Станимира, Мая, Радо, Жоро, Дани и Вани, Галя, Ели, Митко, Крис. :)

Есенна магия

Цветове, цветове, цветове...толкова много.. носещи със себе си есенно вдъхновение.

А това някои от моментите, уловени през моят обектив във есенна София, или по точно Южния парк. Мисля, че това беше най - доброто време, да го посетя за 1-ви път. : )