"Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката си. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се! "

неделя, 29 януари 2012 г.

Коварно

Разхвърляни мисли се въртят в главата ми. Отварям тази страница, с мисълта, че ще напиша нещо смислено и подредено само по една от темите, които вълнуват съзнанието ми.
За кое да пиша.. за това, как откровено се отегчавам и негодувам от всичките дълбокомислени снимки, които се въртя във фейсбук, които се опитват да налеят в главите акъл и да ни казват, как е най - правилно да се живее. Как си мисля, че сякаш напоследък всички масово са затъпели и приемат всеки шаблон за истинен, без да се опитат сами да разберат..
Или да пиша за това, как от вчера псотоянно се сещам за онова малко 10-годишно дете, което има погледът на възрастен човек. Дете, което всеки ден води по улиците  брат си и дядо си, които са слепи. Дете, в чиито поглед виждам и досада, умора, чувство за дълг и желание да бъде нормално дете.
А може би искам да пиша за себе си... за това, как вчера разбрах,  за едно познато 22-годишно момче, което се е самоубило. За това как се жегнах. Как от мисли по него неусетно мислите потекоха в посока спомени за баща ми.

Коварно нещо е животът. Коварно.



петък, 27 януари 2012 г.

Утре просто може и да няма.

Знаете ли кое наистина ме вбесява... че си мислим, че сме безсмъртни. Мислим, че хората около нас винаги ще бъдат с нас. Докато жестоката реалност не ни извърти такъв шамар, от който много трудно можем да се освестим.
Мислим си, че утре-то със сигурност ще дойде. Мислим си, че следващият ден, ще бъде по -добър  от днес. Отлагаме за близкото и далечното бъдеще. Пропиляваме настоящето си, просто защото сме сигурни, че имаме време за всичко. Но не.
Утре е най - несигурнотото понятие на тази ш*бана планета. Всъщност какво утре... може би, дори този дъх който си поемаме да е последният. Тик - так. Тик - так. Имаме способността да правим така, че времето да ни се изплъзва между пръстите, без да сме направили най - важното.
Да живеем.
Да улаваме миговете. Да създаваме настоящето си. Защото, може би, само него имаме. Този миг.. който може да бъде пропилян, но може и да бъде изживян по най - пълноценният начин... пълноценност, която е различна за всеки. Различие, което прави светът толкова интересен и цветен. Защо черно - бяло, когато може цветно.
Страшно е да загубиш близък човек. Осъзнаваш, че нищо не е вечно.. освен времето. Осъзнаваш крехкостта на живота. Осъзнаваш пропилените възможности и мигове. Онези споделени мигове, които никога повече няма да имаш възможност да изживееш. Чувството е безнадеждност.
Но хей, все още си жив. Въздух... вдишваш и издишваш.. .засега.Усещаш ли как времето тече. Не оставяй да ти се изплъзне. М*мка му.. живей. За себе си и за хората до теб. Защото нито ти, нито те са вечни.
Това е реалността, тъжна или не.



вторник, 17 януари 2012 г.

... и лично.

Наскоро учейки за изпит, в една книга прочетох, че мислите, които се блъскат в главите ни, всъщност определят и какви ще са чувствата, които изпитваме.
Тъга. Чувствам тъга.