Утре просто може и да няма.

Знаете ли кое наистина ме вбесява... че си мислим, че сме безсмъртни. Мислим, че хората около нас винаги ще бъдат с нас. Докато жестоката реалност не ни извърти такъв шамар, от който много трудно можем да се освестим.
Мислим си, че утре-то със сигурност ще дойде. Мислим си, че следващият ден, ще бъде по -добър  от днес. Отлагаме за близкото и далечното бъдеще. Пропиляваме настоящето си, просто защото сме сигурни, че имаме време за всичко. Но не.
Утре е най - несигурнотото понятие на тази ш*бана планета. Всъщност какво утре... може би, дори този дъх който си поемаме да е последният. Тик - так. Тик - так. Имаме способността да правим така, че времето да ни се изплъзва между пръстите, без да сме направили най - важното.
Да живеем.
Да улаваме миговете. Да създаваме настоящето си. Защото, може би, само него имаме. Този миг.. който може да бъде пропилян, но може и да бъде изживян по най - пълноценният начин... пълноценност, която е различна за всеки. Различие, което прави светът толкова интересен и цветен. Защо черно - бяло, когато може цветно.
Страшно е да загубиш близък човек. Осъзнаваш, че нищо не е вечно.. освен времето. Осъзнаваш крехкостта на живота. Осъзнаваш пропилените възможности и мигове. Онези споделени мигове, които никога повече няма да имаш възможност да изживееш. Чувството е безнадеждност.
Но хей, все още си жив. Въздух... вдишваш и издишваш.. .засега.Усещаш ли как времето тече. Не оставяй да ти се изплъзне. М*мка му.. живей. За себе си и за хората до теб. Защото нито ти, нито те са вечни.
Това е реалността, тъжна или не.