нещо лично

Somewhere over the rainbow

Колко пъти в живота си, си бил щастлив Сега. Точно в този момент. Когато си го осъзнал с цялата си същност и не ти трябва обмисляне и пр. ... просто го чувстваш... щастието.
А колко пъти поглеждайки назад си мислил... ето.. тогава бях щастлив. А всъщност.. дълбоко в себе си знаеш, че не е така. Че е просто силно оцветен спомен.

Времето изкривява.

Позволи си да бъдеш щастлив. Сега.

Разкопки, разкопкиии

Таааака, стига съм отлагала писането. Време е за споделянее, а именно преживяванията ми през изминалия месец и половина.
Случиха ми се толкова много неща, и хубаво и лоши. Видях, преживях, усетих, направих... просто.. пълноценно изживяни мигове. :)
Та, нека карам по същество.
Както стана ясно от по-передният ми пост, ме одобриха за разкопките с проф. Николов в с. Крън. Тръгнах с огромен ентусиазъм и страх същевременно, заради непознатото.
Как да кажа... още от първия ден, първия час на работа... разбрах, че няма да бъде никак лесно и си имам работа с наистина големи професионалисти, които вършат работата си, по възможно най-добрият начин и очакват от теб не по-малко. Предизвикателство. Страхотно! Е, не се започна по най-добрият начин.. грешка след издънка, издънка след грешка... започваш да се чувстваш като пълен неудачник, и си на границата пред отказването, но намираш сили да стиснеш зъби и да продължиш.. най-вече, за да докажеш на себе си, че можеш.. и в крайна сметка, за да разбереш.. аджеба аз искам ли да се занимавам с това и за в бъдеще или тотално да се отказвам?!
Тааа, с времето влязох в релси, научих се да нивелирам, да различавам находки, от обикновени боклучета, да водя документация.
Отделно от това... целия екип живеехме в база в Казанлък. Станахме като семейство. Всяка вечер се събирахме да вечеряме заедно. А за мен беше толкова интересно да слушам разговорите между професора и колегите му.. попивах като гъба информацията, която достигаше до мен. Да си свидетел на разговор между интелигентни и начетени хора с чувство за хумор - СТРАХОТНО! Слушайки ги се чувствах толкова мъничка и нищожна.. тогава си казах... искам някой ден да достигна тяхното ниво.
А за самият обект.. изключително интересен от археологическа и историческа гледна точка.
На който му е интересно за какво става въпрос да цъкне тук ;)


Има още толкова много за разказване... като например работниците и закачките с тях.. живота в базата.. миенето на керамика.. находки.. и още и още.. просто ще е невъзможно да споделя за всичко.
3 седмици разкопки.. време през, което разбрах някой неща за себе си и за околните.. и ако не друго.. то това ме прави изключително щастлива.

Та... прибрах се у дома заааа 1 седмица и аййййде на следващите разкопки. Лятната практика. Събрани половината курс и колеги от други курсове. КУПОООООН!!!
А да... с. Драгойново, там бяха разкопките. Докато датировката на предния беше от праисторическо време, то този беше от средновековие и античност. Всеки ден сме вървели по 1 час , за да достигнем до крепостта.. то не бяха едни баири, то не беше чудо.. първите няколко дена имах чувството, че ще умра от това изкачване. Бях отчаяна от работата на ръководителите ни, няма такава неорганизираност.. сравнявах работата с Николов, и работата с тях. Еми от земята до небето е тази разлика. Но аз съм си прост студент, какво ли рабирам. :)
В групата ни участваха и двама близнаци - Румен и Росен, но за тях ще пиша отделно.. невероятни хора, невероятна съдба.
Нямахме си база и затова ни разпределиха по къщите на жителите на селото. Калинка.. така се казва жената, която приюти мен и Мая в къщата си. Гледаше ни като собствени деца. Сама жена на около 50г... съпруга и починал по рано тази година... въпреки това, тази жена не свали усмивката от лицето си през тези 10 дни, в които бяхме при нея. Една вечер беше поканила свои приятели.. Господи... толкова усмивки и непринуденост и закачки, и, и, и... сякаш времето бе спряло.

Сега у дома си.. искам отново да пътувам, отново на разкопки. Чак когато се прибрах осъзнах това нещо. :)
А сега.. по цял ден съм си вкъщи и уча за поправки. Предишното домошарче, което можеше да издържи по месец у дома си без да излиза, вече го няма...
И мисля да спирам до тук.. написано.. някак всичко ми изглежда сиво и бездиханно.

А по нататък ще разкажа и историите на хора, които ме впечатлиха.

Now we are free.

У дома.

Най-накрая у дома!
После ще пиша с подробности. Сега отивам да се радвам на семейството си. : )