Коварно

Разхвърлями мисли се въртят в главата ми. Отварям тази страница, с мисълта, че ще напиша нещо смислено и подредено само по една от темите, които вълнуват съзнанието ми.
За кое да пиша.. за това, как откровено се отегчавам и негодувам от всичките дълбокомислени снимки, които се въртя във фейсбук, които се опитват да налеят в главите акъл и да ни казват, как е най - правилно да се живее. Как си мисля, че сякаш напоследък всички масово са затъпели и приемат всеки шаблон за истинен, без да се опитат сами да разберат..
Или да пиша за това, как от вчера псотоянно се сещам за онова малко 10-годишно дете, което има погледът на възрастен човек. Дете, което всеки ден води по улиците  брат си и дядо си, които са слепи. Дете, в чиито поглед виждам и досада, умора, чувство за дълг и желание да бъде нормално дете.
А може би искам да пиша за себе си... за това, как вчера разбрах,  за едно познато 22-годишно момче, което се е самоубило. За това как се жегнах. Как от мисли по него неусетно мислите потекоха в посока спомени за баща ми.

Коварно нещо е животът. Коварно.

Утре просто може и да няма.

Знаете ли кое наистина ме вбесява... че си мислим, че сме безсмъртни. Мислим, че хората около нас винаги ще бъдат с нас. Докато жестоката реалност не ни извърти такъв шамар, от който много трудно се освестяваме.
Мислим си, че утре-то със сигурност ще дойде. Мислим си, че следващият ден, ще бъде по -добър  от днес. Отлагаме за близкото и далечното бъдеще. Пропиляваме настоящето си, просто защото сме сигурни, че имаме време за всичко. Но не.
Утре е най - несигурнотото понятие на тази ш*бана планета. Всъщност какво утре... може би, дори този дъх който си поемаме да е последният. Тик - так. Тик - так. Имаме способността, да правим така, че времето да ни се изплъзва между пръстите, без да сме направили най - важното.
Да живеем.
Да улаваме миговете. Да създаваме настоящето си. Защото, може би, само него имаме. Този миг.. който може да бъде пропилян, но може и да бъде изживян по най - пълноценният начин... пълноценност, която е различна за всеки. Различие, което прави светът толкова интересен и цветен. Защо черно - бяло, когато може цветно.
Страшно е да загубиш близък човек. Осъзнаваш, че нищо не е вечно.. освен времето. Осъзнаваш крехкостта на живота. Осъзнаваш пропилените възможности и мигове. Онези споделени мигове, които никога повече няма да имаш възможност да изживееш. Чувството е безнадеждност.
Но хей, все още си жив. Въздух... вдишваш и издишваш.. .засега.Усещаш ли как времето тече. Не оставяй да ти се изплъзне. М*мка му.. живей. За себе си и за хората до теб. Защото нито ти, нито те са вечни.
Това е реалността, тъжна или не.

... и лично.

Наскоро учейки за изпит, в една книга прочетох, че мислите, които се блъскат в главите ни, всъщност определят и какви ще са чувствата, които изпитваме.

Тъга. Чувствам тъга.

Две души

Обичаш ме. Обичам те.
Две души, изпълващи се една друга.
Това е причината да вярвам, че пътищата ни отново ще се засекат и ще се слеят в един.
Трябва.
Ще.

Реалност

Снощи с бърз нахакан ход, със слушалки и музика кънтяща от тях в ушите ми, вървях към мястото, където се бях запътила. Общо взето, нещо типично за мен, но не това е причината да пиша сега. Вървейки си по улицата, срещу мен се задаваше една възрастна жена, разминахме се, но тя ме гледаше странно и това ме накара да се обърна след разминаването ни.. тя беше спряла, гледаше ме и тръгна да казва нещо.. свалих си слушалките, за да чуя какво ме пита. Мислих си, че ще е обикновеното „Колко е часът?”, или някой от обичайните въпроси. Но не... Жената ме гледаше умолително и говореше с треперещ глас. Следващото, което си помислих е, че ще ми иска пари, но и това не беше. Жената ме помоли да я подслоня. Нямало къде да спи тази вечер.. с треперещият си глас тя се опита да ми обясни защо е изпаднала в това полжение, но аз просто не можех да разбера какво ми казва. Разбрах единствено, че няма къде да спи, че я е страх да остане вечерта навън, и че не е просякиня, а просто обстоятелствата са я довели до тази ситуация. Начинът по, който изглеждаше, сълзите на очите й, отчаянието и страхът, които виждах ме накараха да и повярвам. Някакси, жегнах се.

Обадих се на майка ми да я попитам, ще се съгласи ли да прютим жената. Още с обаждането си, знаех, че отговорът ще е отрицателен. Просто защото, както повечето хора, така и моето семейство, просто е недоверчиво към подобни неща. Не можеш току така да приемеш непознат в къщата си. Каква е гаранцията, че не ме е лъгала... никаква. Аз повярвах, но другите не. Извиних се на жената... и тя все пак ми благодари, за това, че не съм и обърнала гръб и със сълзи на очи продължи пътят си.

  Продължих и аз, вече с бавен и несигурен ход. Мисли започнаха да се блъскат в главата ми, а сърцето ми се бе свило.

Семейството ми, всички хора, с които говорих за този слушай... ВСИЧКИ до един ми казаха, че съм луда, че съм повярвала на жената, че ме е излъгала и аз съм наивна,за това, че дори съм я изслушала.

  Да, вероятността да съм била излъгана е голяма. Да, животът вече стана такъв, че не можеш да вярваш на никого. И може би, това че нашите не позволиха да остане е било добро решение.

Ами ако всичко е било истина. Ако един отчаян човек е имал наистина нужда от помощ, но ние свити в страха си, не сме му помогнали въпреки това, че сме имали тази възможност.

Не знам... казват ми да забравя за тази случка и вече да не се спирам. Но нима това, не е най – лесното... да забравиш и да продължиш напред в своят егоистичен свят.

А не съм ли и аз една голяма лицемерка... все пак аз повярвах на жената, но не направих всичко по силите си, за да и помогна. И сега пиша за това, да излея МОИТЕ терзания. Хах.

  И сега си мисля... истина е, че не можем да помогнем на всеки в нужда. Но някакси свитото ми сърце казва, че понякога дори с риск да бъдем излъгани, трябва да се опитваме да помогнем.

Откъде за Бога сме сигурни, че един ден и ние няма да изпаднем в ситуация, в която ще трябва да се нуждаем от случайната помощ от някого?!?!

  Човещината... моля се, да не се изгуби. И тъй като искрено повярвах на сълзите на тази жена, наистина се надявам всичко да е завършило добре.

Всичко

Изострена сетивност.

Моменти, в които усещаш всичко заобикалящо те – едно цяло.

Когато условностите и границите са изпразнени от съдържание.

Когато не си просто Аз. Когато си Всичко.

Без думи обичам те.

Днес една приятелка ми каза, че търси човек, с който да може да си говори постоянно.
Дам, хубаво е да можеш да си говориш с някого винаги, само че се замислих, че колкото е важно да  можеш да си говориш с някого, толкова е и важно да можете да мълчите заедно.
Двама души са истински близки, когато мълчанието помежду им не е конфузно, а а хармонично и изразяващо безкрайно доверие и обич.
Иска ми се да срещна човек, с който да мога да го правя.