Не, благодаря.

И така. Седя си за поредна вечер пред монитора вкъщи и чувствам как тик-такащите секунди се изплъзват между пръстите ми. Седя и си мисля, че трябва да направя нещо. Възмущавам се, ядосвам се, усещам как чувствата ми се разливат като лава във вените ми. И в следващият момент ме обхваща безразличието. Чудя се.. това нормално ли е за един 22 годишен човек? Човек, който се предполага, че е в разцвета на силите си.
Знаете ли.. преди един месец завърших висшето си образование. Радостта и вдъхновението са далеч от мен. Спомням си, как се чувствах когато разбрах, че съм приета в университета. Чувствах се... летяща. Летяща, вдъхновена, амбицирана, гледаща към светлото бъдеще. Рисувах картини изпъстрени с ярки цветове. Мечтаех.
И сега.. 4 години по - късно.. съм в противоположната посока. Може би, защото през това време всеки се опитваше да подреже крилата ми. Може би, защото вдъхновението ми беше посрещано с укорителни физиономии. Картините се оказаха в пастелни тонове.
Реалността ме направи по - сурова.
4 години по - късно.. вишистката се рови всеки ден в Jobs. bg и в рамките на 2 месеца все още не си е открила работа. Работа, която й трябва, за да си събере пари за бригадата в чужбина.. защото иначе няма как да може да се издържа за магистратурата си.
Как е възможно за едно работно място да кандидатстват около 300 души и на това да му се вика висока конкурентноспособност?
Не, това е далеч от конкурентноспособността.. това е израз на безпомощност и незаинтересованост на т.нар. ни "майка - държава".
Възмущавам се. Бунтувам се. Като безпомощен гърчещ се червей.
И все пак. Знам, че имам сили у себе си да се боря. За живота си. За успеха си. За бъдещето, което няма да бъде в пастелни тонове.
И знам, че не трябва просто да "знам" това. Думите нямат никакво значение. Действията... те го носят.