Разговор с непозната

Работата ми е да комуникирам с хора по телефона. По цял ден. 

Когато ме обучаваха за тази работа, ми казаха как да реагирам, когато се сблъскам с т.нар. „трудни клиенти” – т.е. в общи линии хора, които изливат гнева и негативизма си върху теб. С тях се научих да се справям. В един момент, след 10-тият такъв човек, просто спира да ти пука и просто не си го слагаш на сърце. Дори намираш начин, по който да се справяш с тези клиенти, че да омекнат.
Обаче... никой не ме научи как да реагирам спрямо хората, които решават да споделят личната си болка с мен. Болка толкова пареща, че дори аз – непознатият човек, усещам как сърцето ми се свива и не иска да се отпусне.
Днес се обадих на една жена.
Вдигна ми, казвайки „-ало” с глух, уморен глас. В началото това не ми направи впечатление и започнах разговора с жизнерадостен глас, пожелавайки и много щастие, успехи и късмет през новата година. Още незавършила пожеланията си, тя ме прекъсна, казвайки ми с изтормозен глас:
„- Благодаря ти много миличка, но за мен щастие няма. Вече няма. Преди няколко дни погребах дъщеря си. Единственият ми останал близък на тази Земя. Всичко е тъмнина, миличка..”
В този момент почувствах, колко плоски могат да бъдат пожеланията ми. Плоски, плоски, плоски.
Възрастната жена продължи:
„- Моля те миличка, не съм способна да те изслушам за това, което ще ми предложиш. Наистина не мога да мисля за това. Знаеш ли, миличка какво е да те боли сърцето. Така да те боли сърцето... че да не ти се живее. Толкова да ти тежи, че да искаш Господ по – бързо да те избави от този свят. Това чувствам, миличка.. толкова ме боли сърцето. Не ти пожелавам никога да се сблъскваш с тази болка.. да загубиш детето си. Никога, миличка. Слушай сега какво ще ти кажа.. желая ти да живееш много дълги години, да срещнеш щастието в този живот и след години, когато станеш на преклонна възраст да си спомниш за мен, за онази отчаяна възрастна жена, която ти пожела тези неща. Искрено ти го желая, миличка. Ако сега бяхме една срещу друга, да седнем на кафе и да ти раазказвам за моя живот. Мога да напиша книга за него. Един ден щастие не съм видяла през живота си. И сега, когато загубих и най – голямото си злато.. чадото си.. не мога да видя светлината.”
Казвайки ми тези неща, гласът й нито за миг не потрепери.. усещах отчаянието, огромната болка, умората.. но някак излъчваше и сила.
А аз хлапето, слушайки всичко това усещах как сълзите се стичат по бузите ми.
Успях само да й кажа.. „Не губете вярата си, госпожо.. моля ви.. не я губете..”
Знаейки, че думите ми не означават нищо... като дим – излишни.
Възрастната жена ми каза.. „Благодаря ти миличка, сега ще те оставям.. благодаря ти, но просто не мога.. не съм в състояние да слушам. Извинявай миличка. Бог да те благослови.”
Опитах се да й кажа още нещо, нещо, НЕЩО.. но тя вече ми беше затворила.
Цял ден не мога да спра да мисля за тази жена. За огромната й болка. Мислите ми за нея неусетно се пренасят върху мисли за живота...
Нищо не е даденост. Никой не е даденост. Бъдете благодарни за това, което имате. Мамка му.. бъдете благодарни!