"Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката си. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се! "

сряда, 31 август 2011 г.

Реалност


Снощи с бърз нахакан ход, със слушалки и музика кънтяща от тях в ушите ми, вървях към мястото, където се бях запътила. Общо взето, нещо типично за мен, но не това е причината да пиша сега. Вървейки си по улицата, срещу мен се задаваше една възрастна жена, разминахме се, но тя ме гледаше странно и това ме накара да се обърна след разминаването ни.. тя беше спряла, гледаше ме и тръгна да казва нещо.. свалих си слушалките, за да чуя какво ме пита. Мислих си, че ще е обикновеното „Колко е часът?”, или някой от обичайните въпроси. Но не... Жената ме гледаше умолително и говореше с треперещ глас. Следващото, което си помислих е, че ще ми иска пари, но и това не беше. Жената ме помоли да я подслоня. Нямало къде да спи тази вечер.. с треперещият си глас тя се опита да ми обясни защо е изпаднала в това полжение, но аз просто не можех да разбера какво ми казва. Разбрах единствено, че няма къде да спи, че я е страх да остане вечерта навън, и че не е просякиня, а просто обстоятелствата са я довели до тази ситуация. Начинът по, който изглеждаше, сълзите на очите й, отчаянието и страхът, които виждах ме накараха да и повярвам. Някакси, жегнах се.
Обадих се на майка ми да я попитам, ще се съгласи ли да прютим жената. Още с обаждането си, знаех, че отговорът ще е отрицателен. Просто защото, както повечето хора, така и моето семейство, просто е недоверчиво към подобни неща. Не можеш току така да приемеш непознат в къщата си. Каква е гаранцията, че не ме е лъгала... никаква. Аз повярвах, но другите не. Извиних се на жената... и тя все пак ми благодари, за това, че не съм и обърнала гръб и със сълзи на очи продължи пътят си.
  Продължих и аз, вече с бавен и несигурен ход. Мисли започнаха да се блъскат в главата ми, а сърцето ми се бе свило.
Семейството ми, всички хора, с които говорих за този слушай... ВСИЧКИ до един ми казаха, че съм луда, че съм повярвала на жената, че ме е излъгала и аз съм наивна,за това, че дори съм я изслушала.
  Да, вероятността да съм била излъгана е голяма. Да, животът вече стана такъв, че не можеш да вярваш на никого. И може би, това че нашите не позволиха да остане е било добро решение.
Ами ако всичко е било истина. Ако един отчаян човек е имал наистина нужда от помощ, но ние свити в страха си, не сме му помогнали въпреки това, че сме имали тази възможност.
Не знам... казват ми да забравя за тази случка и вече да не се спирам. Но нима това, не е най – лесното... да забравиш и да продължиш напред в своят егоистичен свят.
А не съм ли и аз една голяма лицемерка... все пак аз повярвах на жената, но не направих всичко по силите си, за да и помогна. И сега пиша за това, да излея МОИТЕ терзания. Хах.
  И сега си мисля... истина е, че не можем да помогнем на всеки в нужда. Но някакси свитото ми сърце казва, че понякога дори с риск да бъдем излъгани, трябва да се опитваме да помогнем.
Откъде за Бога сме сигурни, че един ден и ние няма да изпаднем в ситуация, в която ще трябва да се нуждаем от случайната помощ от някого?!?!
  Човещината... моля се, да не се изгуби. И тъй като искрено повярвах на сълзите на тази жена, наистина се надявам всичко да е завършило добре.