Listen to the rain

Колко ли неразказани истории..

спотаени чувства...

скрити мисли..

истини...

... крие в себе си дъжда.

Разговор с непозната

Работата ми е да комуникирам с хора по телефона. По цял ден. 

Когато ме обучаваха за тази работа, ми казаха как да реагирам, когато се сблъскам с т.нар. „трудни клиенти” – т.е. в общи линии хора, които изливат гнева и негативизма си върху теб. С тях се научих да се справям. В един момент, след 10-тият такъв човек, просто спира да ти пука и просто не си го слагаш на сърце. Дори намираш начин, по който да се справяш с тези клиенти, че да омекнат.
Обаче... никой не ме научи как да реагирам спрямо хората, които решават да споделят личната си болка с мен. Болка толкова пареща, че дори аз – непознатият човек, усещам как сърцето ми се свива и не иска да се отпусне.
Днес се обадих на една жена.
Вдигна ми, казвайки „-ало” с глух, уморен глас. В началото това не ми направи впечатление и започнах разговора с жизнерадостен глас, пожелавайки и много щастие, успехи и късмет през новата година. Още незавършила пожеланията си, тя ме прекъсна, казвайки ми с изтормозен глас:
„- Благодаря ти много миличка, но за мен щастие няма. Вече няма. Преди няколко дни погребах дъщеря си. Единственият ми останал близък на тази Земя. Всичко е тъмнина, миличка..”
В този момент почувствах, колко плоски могат да бъдат пожеланията ми. Плоски, плоски, плоски.
Възрастната жена продължи:
„- Моля те миличка, не съм способна да те изслушам за това, което ще ми предложиш. Наистина не мога да мисля за това. Знаеш ли, миличка какво е да те боли сърцето. Така да те боли сърцето... че да не ти се живее. Толкова да ти тежи, че да искаш Господ по – бързо да те избави от този свят. Това чувствам, миличка.. толкова ме боли сърцето. Не ти пожелавам никога да се сблъскваш с тази болка.. да загубиш детето си. Никога, миличка. Слушай сега какво ще ти кажа.. желая ти да живееш много дълги години, да срещнеш щастието в този живот и след години, когато станеш на преклонна възраст да си спомниш за мен, за онази отчаяна възрастна жена, която ти пожела тези неща. Искрено ти го желая, миличка. Ако сега бяхме една срещу друга, да седнем на кафе и да ти раазказвам за моя живот. Мога да напиша книга за него. Един ден щастие не съм видяла през живота си. И сега, когато загубих и най – голямото си злато.. чадото си.. не мога да видя светлината.”
Казвайки ми тези неща, гласът й нито за миг не потрепери.. усещах отчаянието, огромната болка, умората.. но някак излъчваше и сила.
А аз хлапето, слушайки всичко това усещах как сълзите се стичат по бузите ми.
Успях само да й кажа.. „Не губете вярата си, госпожо.. моля ви.. не я губете..”
Знаейки, че думите ми не означават нищо... като дим – излишни.
Възрастната жена ми каза.. „Благодаря ти миличка, сега ще те оставям.. благодаря ти, но просто не мога.. не съм в състояние да слушам. Извинявай миличка. Бог да те благослови.”
Опитах се да й кажа още нещо, нещо, НЕЩО.. но тя вече ми беше затворила.
Цял ден не мога да спра да мисля за тази жена. За огромната й болка. Мислите ми за нея неусетно се пренасят върху мисли за живота...
Нищо не е даденост. Никой не е даденост. Бъдете благодарни за това, което имате. Мамка му.. бъдете благодарни!

Не, благодаря.

И така. Седя си за поредна вечер пред монитора вкъщи и чувствам как тик-такащите секунди се изплъзват между пръстите ми. Седя и си мисля, че трябва да направя нещо. Възмущавам се, ядосвам се, усещам как чувствата ми се разливат като лава във вените ми. И в следващият момент ме обхваща безразличието. Чудя се.. това нормално ли е за един 22 годишен човек? Човек, който се предполага, че е в разцвета на силите си.
Знаете ли.. преди един месец завърших висшето си образование. Радостта и вдъхновението са далеч от мен. Спомням си, как се чувствах когато разбрах, че съм приета в университета. Чувствах се... летяща. Летяща, вдъхновена, амбицирана, гледаща към светлото бъдеще. Рисувах картини изпъстрени с ярки цветове. Мечтаех.
И сега.. 4 години по - късно.. съм в противоположната посока. Може би, защото през това време всеки се опитваше да подреже крилата ми. Може би, защото вдъхновението ми беше посрещано с укорителни физиономии. Картините се оказаха в пастелни тонове.
Реалността ме направи по - сурова.
4 години по - късно.. вишистката се рови всеки ден в Jobs. bg и в рамките на 2 месеца все още не си е открила работа. Работа, която й трябва, за да си събере пари за бригадата в чужбина.. защото иначе няма как да може да се издържа за магистратурата си.
Как е възможно за едно работно място да кандидатстват около 300 души и на това да му се вика висока конкурентноспособност?
Не, това е далеч от конкурентноспособността.. това е израз на безпомощност и незаинтересованост на т.нар. ни "майка - държава".
Възмущавам се. Бунтувам се. Като безпомощен гърчещ се червей.
И все пак. Знам, че имам сили у себе си да се боря. За живота си. За успеха си. За бъдещето, което няма да бъде в пастелни тонове.
И знам, че не трябва просто да "знам" това. Думите нямат никакво значение. Действията... те го носят.

Изповед

През цялото време си мисля, защо се стигна до там. Опитвам се да направя анализ на себе си, за постъпката си. Кой за бога прави това?! Обичам те толкова много, и все пак те ритах знаейки, че си повален. Откраднах ти една хубава вечер и я развалих. Вечер, в която ти имаше правото да се радваш, да контактуваш с хората, да избягаш от мислите си и може би да ги надвиеш. Имаше правото да видиш благодарността в очите ми за сета, който направи. Оцених и разбрах, не си мисли, че не съм. Сега искам да прочетеш много внимателно това, което пиша.. Говорейки за повреденост, счупеност, търсене на себе си.. аз съм такава от много време. Още от преди да те по знавам. Повредена. Наранена. Изоставена. Всичко това до такава степен се е закотвило в съзнанието ми, че е станало част от мен самата. Знам, че нямах правото да се чувствам така, но когато изчезна за около час.. аз се почувствах изоставена. Ако мисля рационално ще кажа, че това са глупости. Но както казах повредена съм, а ирационалността винаги побеждава. Нямам никакво право да изисквам неща от теб. Нямам правото, властта да искам да те променя. Но имам властта да се опитвам   да бъда по – добър човек. Да се опитвам да бъда по – силна и да надвивам нелогичността си. Само че се чудя.. искаш ли такъв човек до теб.. имаш ли нужда от такъв човек, който те наранява по такъв начин. Когато ти казах, че бих дала живота си за теб не те излъгах. Когато ти казвам, че те приемам за най – близкият си човек не те лъжа. Когато ти казвам, че те обичам толкова много, че чак боли.. истина е. Което ме кара да се страхувам. Адски много. Страхът понякога ме надвива, и ме кара да искам да бягам. Ако имаш сили.. прости ми. Ако имаш сили приеми ме такава..  Ако не. Ако си се разочаровал толкова много.. и си разбрал, че нямаш нужда от такива хора до себе си ще те разбера. Клетката.. не си ти. Аз съм.

Противоречия

За някои хора съм мълчлива, за други приказлива. За едни забавна, за втори суховата. Емоционална. Студена. Добра. Лоша. Разбираща. Не разбираща. Срамежлива. Отворена. Тиха. Шумна. Оптимист. Песимист. Луда. Кротка. Тайна. Отворена книга. 

В крайна сметка.. съм всичко това. От човека отсреща зависи коя моя част ще му се представи.. а ако е малко по - търпелив и той ще разбере, че съм съвкупност от противоречия. 

Пътищата ще станат път

Слушам си Birdy и си мисля за теб. Мисля си, как от краткото ни познанство успя да ми повлияеш, както никой не ми е повлиявал за години. Възможно ли е да не те познавам, а да те чувствам толкова близък. Усещане.. Гледам наши наши снимки и виждам усмивката си на тях. Истинска неподправена усмивка, израз на вътрешна топлота.. реутан на която си ти. Виждам и теб и твоята усмивка.. поглед... и си мисля, че са като моите. А може би си въобразявам, може би си мечтая. Може би всичко, което мисля и чувствам е просто една илюзия. Илюзия, която кара кръвта ми да кипи, кара ме да се чувствам истински жива. В крайна сметка всички търсим едно.. близост.. човек, с който да се свържем истински. Представям си как се срещаме отново и неусетно се усмихвам.

Не може това да е краят.. не, НЕ. Аз съм тук.. ти си там.. пътищата ще станат път. 

За теб.

И единственото, което знам със сигурност и мога да ти обещая е... че, ако възможностите ми са ограничени да ти помогна да изпробваш  палитрата на щастието, то аз винаги ще бъда някъде там, готова и опитваща се да ти помогне в трудните за теб моменти. Това правиш за хората, които обичаш. И за да бъде всичко завършено... нека започнем от началото.. WI. :)