Две души

Обичаш ме. Обичам те.
Две души, изпълващи се една друга.
Това е причината да вярвам, че пътищата ни отново ще се засекат и ще се слеят в един.
Трябва.
Ще.

Реалност

Снощи с бърз нахакан ход, със слушалки и музика кънтяща от тях в ушите ми, вървях към мястото, където се бях запътила. Общо взето, нещо типично за мен, но не това е причината да пиша сега. Вървейки си по улицата, срещу мен се задаваше една възрастна жена, разминахме се, но тя ме гледаше странно и това ме накара да се обърна след разминаването ни.. тя беше спряла, гледаше ме и тръгна да казва нещо.. свалих си слушалките, за да чуя какво ме пита. Мислих си, че ще е обикновеното „Колко е часът?”, или някой от обичайните въпроси. Но не... Жената ме гледаше умолително и говореше с треперещ глас. Следващото, което си помислих е, че ще ми иска пари, но и това не беше. Жената ме помоли да я подслоня. Нямало къде да спи тази вечер.. с треперещият си глас тя се опита да ми обясни защо е изпаднала в това полжение, но аз просто не можех да разбера какво ми казва. Разбрах единствено, че няма къде да спи, че я е страх да остане вечерта навън, и че не е просякиня, а просто обстоятелствата са я довели до тази ситуация. Начинът по, който изглеждаше, сълзите на очите й, отчаянието и страхът, които виждах ме накараха да и повярвам. Някакси, жегнах се.

Обадих се на майка ми да я попитам, ще се съгласи ли да прютим жената. Още с обаждането си, знаех, че отговорът ще е отрицателен. Просто защото, както повечето хора, така и моето семейство, просто е недоверчиво към подобни неща. Не можеш току така да приемеш непознат в къщата си. Каква е гаранцията, че не ме е лъгала... никаква. Аз повярвах, но другите не. Извиних се на жената... и тя все пак ми благодари, за това, че не съм и обърнала гръб и със сълзи на очи продължи пътят си.

  Продължих и аз, вече с бавен и несигурен ход. Мисли започнаха да се блъскат в главата ми, а сърцето ми се бе свило.

Семейството ми, всички хора, с които говорих за този слушай... ВСИЧКИ до един ми казаха, че съм луда, че съм повярвала на жената, че ме е излъгала и аз съм наивна,за това, че дори съм я изслушала.

  Да, вероятността да съм била излъгана е голяма. Да, животът вече стана такъв, че не можеш да вярваш на никого. И може би, това че нашите не позволиха да остане е било добро решение.

Ами ако всичко е било истина. Ако един отчаян човек е имал наистина нужда от помощ, но ние свити в страха си, не сме му помогнали въпреки това, че сме имали тази възможност.

Не знам... казват ми да забравя за тази случка и вече да не се спирам. Но нима това, не е най – лесното... да забравиш и да продължиш напред в своят егоистичен свят.

А не съм ли и аз една голяма лицемерка... все пак аз повярвах на жената, но не направих всичко по силите си, за да и помогна. И сега пиша за това, да излея МОИТЕ терзания. Хах.

  И сега си мисля... истина е, че не можем да помогнем на всеки в нужда. Но някакси свитото ми сърце казва, че понякога дори с риск да бъдем излъгани, трябва да се опитваме да помогнем.

Откъде за Бога сме сигурни, че един ден и ние няма да изпаднем в ситуация, в която ще трябва да се нуждаем от случайната помощ от някого?!?!

  Човещината... моля се, да не се изгуби. И тъй като искрено повярвах на сълзите на тази жена, наистина се надявам всичко да е завършило добре.

Всичко

Изострена сетивност.

Моменти, в които усещаш всичко заобикалящо те – едно цяло.

Когато условностите и границите са изпразнени от съдържание.

Когато не си просто Аз. Когато си Всичко.

Без думи обичам те.

Днес една приятелка ми каза, че търси човек, с който да може да си говори постоянно.
Дам, хубаво е да можеш да си говориш с някого винаги, само че се замислих, че колкото е важно да  можеш да си говориш с някого, толкова е и важно да можете да мълчите заедно.
Двама души са истински близки, когато мълчанието помежду им не е конфузно, а а хармонично и изразяващо безкрайно доверие и обич.
Иска ми се да срещна човек, с който да мога да го правя.

Дневниците на 12-годишното ми Аз.

Не знам какво ме прихвана, но реших да се поровя в старото чекмедже, което ползвах преди години. Там открих едно старо тефтерче. Изобщо не помнех за какво съм го ползвала до момента, в който не прелистих страниците и О, Боже! Дневник, който съм водела когато съм била на 12 години. Четейки го, се питам.. аз ли съм писала тези неща, които дори е трудно да се нарекат записки за дневник? Детски опити да се опитам да разкажа за преживяното през деня, искайки след време да си припомням какво е било. Хех. Детският почерк, наивните изречения, дори безумните правописни грешки, които съм правила ме карат да се усмихна на детето, писало тези неща.
Започвала съм да пиша много дневници и това е първият ми. Забелязвам нещо - че в началото съм се опитвала да преразкажа деня си с думи, а впоследствие да пресъздам чувствата и емоциите си с думи.
Мисля да споделя някои неща, които съм писала тогава, за да се разбере какво имам предвид.
Ще го препиша дословно, със всичките правописни и всякакви грешки.

"Сряда 10 април
2002 година
Днес пак играх на не се сърди човече, във занималнята. Когато се прибрах както винаги си гледах филма. После отидох на училище и веднага срещнах Станимира. Първият час имахме биология и ме бе страх, защото тя щеше да ни връща контролните, но не ги върна. По музика трябваше да правим евакуация. А пък госпожата ни съобщи, че ще има екскурзия и аз ще ходя. Това беше."

---

"Четвъртък 11 април
Днес мина нормално по история госпожата щеше да ни връща контролните, но не ги е проверила. Когато отивах на училище, носех двадесетте лева за екскурзията, и когато си вървях срещнах Дора, която щеше да идва с мен и
я питах дали носи парите. Тя ми каза, че майка й нямала пари и няма да ходи. И аз се отказах. После се прибрах и върнах парите на дядо."

---

"Петък 12 април
Днес мама ме събуди в 7:10 часа и за малко да закъснея за занималнята, но все пак не закъснях. Имахме много за домашна работа а Нурито беше на зъболекър. Но аз си научих бързо. После отидох на училище и щяха да ни връщат контролните по биология и аз имах 5-ца. После ме испитаха по география и получих 6-ца, но не бях доволна от себе си. По литература, защото взимах участие имах 5-ца. Когато се прибрах видях мама, татко и брат ми и отидохме в магазима. Мама купи блнширано картофи, бутерка и толумбички. И после аз си легнах."


И тук не мога да не се сдържа и да кажа: била съм много залупена, ей! (не, че сега не съм де) хахах.
Всъщност нещата, които съм писала смътно си ги спомням и си спомням, че когато ме мързеше да пиша повече, претупвах нещата и пишех, че си лягам. :D Но е много важно да се отбележи какво сме купили от магазина!!!!
Настрана от лиготията, която ме обхвана, мога да кажа, че се радвам, че съм писала тогава. Така през годините четейки писанията си, мога да проследя как съм се развивала откъм мислене.
А онова 12 годишно дете, само да знаеше какво го очаква...

Вяра

Играта никога не е загубена, ако у себе си имаш...

...Вяра

Ето - аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

 

За него - Живота -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

 Няма открити!

 

Никола Вапцаров

Ч.Н.Г.

Ехе, настъпи и новата година. Както казва Т. Димитров, много е интересно как едно механично преместване на стрелката отбелязва края на старата и начало на новата година.Още повече, че времето е изкуствено създадено понятие от нас хората, за да си улесним живота откъм практична гледна точка.. но този пост не е с цел да развивам теории за времето и хората.
1. януари е... първият ден на новата година.. освен махмурлука, винаги тази дата е изпълнена с много надежда и вяра... че новата година ще бъде по - добра от старата. Ще бъде по - щастлива, по - успешна, по - влюбена.. абе по - по от предишната. И заедно с желанията и обещанията, които отправяме към себе си, отправяме и такива към близките си хора.
Е, стигнахме до същината на този пост. Пиша за ВАС, хората, които сте заели място в сърцето ми, вие, които правите живота ми смислен.
Честита нова година!
Желая ви преди всичко да ви има и да сте здрави! Няма да ви пожелая да имате само щастливи моменти, най - малкото невъзможно е.. просто ви пожелавам годината да бъде пълноценна за вас и когато вече я изпращате, да сте доволни, че сте я изживели... с всичките воли и неволи.
Бъдете една идея по- усмихнати, вдъхновени , влюбени и обичащи, силни и радващи се на живота.
И нека през тази година ви се сбъдне по една мечта или да бъдете една крачка по близо до осъществяването й. А заедно с това да се роди и нова.
А аз си пожелавам да продължавате да бъдете част от живота ми.
Обичани сте! - Лина, Станимира, Мая, Радо, Жоро, Дани и Вани, Галя, Ели, Митко, Крис. :)