Не, благодаря.

И така. Седя си за поредна вечер пред монитора вкъщи и чувствам как тик-такащите секунди се изплъзват между пръстите ми. Седя и си мисля, че трябва да направя нещо. Възмущавам се, ядосвам се, усещам как чувствата ми се разливат като лава във вените ми. И в следващият момент ме обхваща безразличието. Чудя се.. това нормално ли е за един 22 годишен човек? Човек, който се предполага, че е в разцвета на силите си.
Знаете ли.. преди един месец завърших висшето си образование. Радостта и вдъхновението са далеч от мен. Спомням си, как се чувствах когато разбрах, че съм приета в университета. Чувствах се... летяща. Летяща, вдъхновена, амбицирана, гледаща към светлото бъдеще. Рисувах картини изпъстрени с ярки цветове. Мечтаех.
И сега.. 4 години по - късно.. съм в противоположната посока. Може би, защото през това време всеки се опитваше да подреже крилата ми. Може би, защото вдъхновението ми беше посрещано с укорителни физиономии. Картините се оказаха в пастелни тонове.
Реалността ме направи по - сурова.
4 години по - късно.. вишистката се рови всеки ден в Jobs. bg и в рамките на 2 месеца все още не си е открила работа. Работа, която й трябва, за да си събере пари за бригадата в чужбина.. защото иначе няма как да може да се издържа за магистратурата си.
Как е възможно за едно работно място да кандидатстват около 300 души и на това да му се вика висока конкурентноспособност?
Не, това е далеч от конкурентноспособността.. това е израз на безпомощност и незаинтересованост на т.нар. ни "майка - държава".
Възмущавам се. Бунтувам се. Като безпомощен гърчещ се червей.
И все пак. Знам, че имам сили у себе си да се боря. За живота си. За успеха си. За бъдещето, което няма да бъде в пастелни тонове.
И знам, че не трябва просто да "знам" това. Думите нямат никакво значение. Действията... те го носят.

Изповед

През цялото време си мисля, защо се стигна до там. Опитвам се да направя анализ на себе си, за постъпката си. Кой за бога прави това?! Обичам те толкова много, и все пак те ритах знаейки, че си повален. Откраднах ти една хубава вечер и я развалих. Вечер, в която ти имаше правото да се радваш, да контактуваш с хората, да избягаш от мислите си и може би да ги надвиеш. Имаше правото да видиш благодарността в очите ми за сета, който направи. Оцених и разбрах, не си мисли, че не съм. Сега искам да прочетеш много внимателно това, което пиша.. Говорейки за повреденост, счупеност, търсене на себе си.. аз съм такава от много време. Още от преди да те по знавам. Повредена. Наранена. Изоставена. Всичко това до такава степен се е закотвило в съзнанието ми, че е станало част от мен самата. Знам, че нямах правото да се чувствам така, но когато изчезна за около час.. аз се почувствах изоставена. Ако мисля рационално ще кажа, че това са глупости. Но както казах повредена съм, а ирационалността винаги побеждава. Нямам никакво право да изисквам неща от теб. Нямам правото, властта да искам да те променя. Но имам властта да се опитвам   да бъда по – добър човек. Да се опитвам да бъда по – силна и да надвивам нелогичността си. Само че се чудя.. искаш ли такъв човек до теб.. имаш ли нужда от такъв човек, който те наранява по такъв начин. Когато ти казах, че бих дала живота си за теб не те излъгах. Когато ти казвам, че те приемам за най – близкият си човек не те лъжа. Когато ти казвам, че те обичам толкова много, че чак боли.. истина е. Което ме кара да се страхувам. Адски много. Страхът понякога ме надвива, и ме кара да искам да бягам. Ако имаш сили.. прости ми. Ако имаш сили приеми ме такава..  Ако не. Ако си се разочаровал толкова много.. и си разбрал, че нямаш нужда от такива хора до себе си ще те разбера. Клетката.. не си ти. Аз съм.