Безплатни мисли

Коварно

2012-01-29T16:35:00.000+02:00

Разхвърлями мисли се въртят в главата ми. Отварям тази страница, с мисълта, че ще напиша нещо смислено и подредено само по една от темите, които вълнуват съзнанието ми.
За кое да пиша.. за това, как откровено се отегчавам и негодувам от всичките дълбокомислени снимки, които се въртя във фейсбук, които се опитват да налеят в главите акъл и да ни казват, как е най - правилно да се живее. Как си мисля, че сякаш напоследък всички масово са затъпели и приемат всеки шаблон за истинен, без да се опитат сами да разберат..
Или да пиша за това, как от вчера псотоянно се сещам за онова малко 10-годишно дете, което има погледът на възрастен човек. Дете, което всеки ден води по улиците брат си и дядо си, които са слепи. Дете, в чиито поглед виждам и досада, умора, чувство за дълг и желание да бъде нормално дете.
А може би искам да пиша за себе си... за това, как вчера разбрах, за едно познато 22-годишно момче, което се е самоубило. За това как се жегнах. Как от мисли по него неусетно мислите потекоха в посока спомени за баща ми.

Коварно нещо е животът. Коварно.

Утре просто може и да няма.

2012-01-27T19:19:00.000+02:00

Знаете ли кое наистина ме вбесява... че си мислим, че сме безсмъртни. Мислим, че хората около нас винаги ще бъдат с нас. Докато жестоката реалност не ни извърти такъв шамар, от който много трудно се освестяваме.
Мислим си, че утре-то със сигурност ще дойде. Мислим си, че следващият ден, ще бъде по -добър от днес. Отлагаме за близкото и далечното бъдеще. Пропиляваме настоящето си, просто защото сме сигурни, че имаме време за всичко. Но не.
Утре е най - несигурнотото понятие на тази ш*бана планета. Всъщност какво утре... може би, дори този дъх който си поемаме да е последният. Тик - так. Тик - так. Имаме способността, да правим така, че времето да ни се изплъзва между пръстите, без да сме направили най - важното.
Да живеем.
Да улаваме миговете. Да създаваме настоящето си. Защото, може би, само него имаме. Този миг.. който може да бъде пропилян, но може и да бъде изживян по най - пълноценният начин... пълноценност, която е различна за всеки. Различие, което прави светът толкова интересен и цветен. Защо черно - бяло, когато може цветно.
Страшно е да загубиш близък човек. Осъзнаваш, че нищо не е вечно.. освен времето. Осъзнаваш крехкостта на живота. Осъзнаваш пропилените възможности и мигове. Онези споделени мигове, които никога повече няма да имаш възможност да изживееш. Чувството е безнадеждност.
Но хей, все още си жив. Въздух... вдишваш и издишваш.. .засега.Усещаш ли как времето тече. Не оставяй да ти се изплъзне. М*мка му.. живей. За себе си и за хората до теб. Защото нито ти, нито те са вечни.
Това е реалността, тъжна или не.

... и лично.

2012-01-17T20:28:00.000+02:00

Наскоро учейки за изпит, в една книга прочетох, че мислите, които се блъскат в главите ни, всъщност определят и какви ще са чувствата, които изпитваме.

Тъга. Чувствам тъга.

Две души

2011-09-02T20:40:00.000+03:00

Обичаш ме. Обичам те.
Две души, изпълващи се една друга.
Това е причината да вярвам, че пътищата ни отново ще се засекат и ще се слеят в един.
Трябва.
Ще.

Реалност

2011-08-31T21:25:00.002+03:00

Снощи с бърз нахакан ход, със слушалки и музика кънтяща от тях в ушите ми, вървях към мястото, където се бях запътила. Общо взето, нещо типично за мен, но не това е причината да пиша сега. Вървейки си по улицата, срещу мен се задаваше една възрастна жена, разминахме се, но тя ме гледаше странно и това ме накара да се обърна след разминаването ни.. тя беше спряла, гледаше ме и тръгна да казва нещо.. свалих си слушалките, за да чуя какво ме пита. Мислих си, че ще е обикновеното „Колко е часът?”, или някой от обичайните въпроси. Но не... Жената ме гледаше умолително и говореше с треперещ глас. Следващото, което си помислих е, че ще ми иска пари, но и това не беше. Жената ме помоли да я подслоня. Нямало къде да спи тази вечер.. с треперещият си глас тя се опита да ми обясни защо е изпаднала в това полжение, но аз просто не можех да разбера какво ми казва. Разбрах единствено, че няма къде да спи, че я е страх да остане вечерта навън, и че не е просякиня, а просто обстоятелствата са я довели до тази ситуация. Начинът по, който изглеждаше, сълзите на очите й, отчаянието и страхът, които виждах ме накараха да и повярвам. Някакси, жегнах се.

Обадих се на майка ми да я попитам, ще се съгласи ли да прютим жената. Още с обаждането си, знаех, че отговорът ще е отрицателен. Просто защото, както повечето хора, така и моето семейство, просто е недоверчиво към подобни неща. Не можеш току така да приемеш непознат в къщата си. Каква е гаранцията, че не ме е лъгала... никаква. Аз повярвах, но другите не. Извиних се на жената... и тя все пак ми благодари, за това, че не съм и обърнала гръб и със сълзи на очи продължи пътят си.

Продължих и аз, вече с бавен и несигурен ход. Мисли започнаха да се блъскат в главата ми, а сърцето ми се бе свило.

Семейството ми, всички хора, с които говорих за този слушай... ВСИЧКИ до един ми казаха, че съм луда, че съм повярвала на жената, че ме е излъгала и аз съм наивна,за това, че дори съм я изслушала.

Да, вероятността да съм била излъгана е голяма. Да, животът вече стана такъв, че не можеш да вярваш на никого. И може би, това че нашите не позволиха да остане е било добро решение.

Ами ако всичко е било истина. Ако един отчаян човек е имал наистина нужда от помощ, но ние свити в страха си, не сме му помогнали въпреки това, че сме имали тази възможност.

Не знам... казват ми да забравя за тази случка и вече да не се спирам. Но нима това, не е най – лесното... да забравиш и да продължиш напред в своят егоистичен свят.

А не съм ли и аз една голяма лицемерка... все пак аз повярвах на жената, но не направих всичко по силите си, за да и помогна. И сега пиша за това, да излея МОИТЕ терзания. Хах.

И сега си мисля... истина е, че не можем да помогнем на всеки в нужда. Но някакси свитото ми сърце казва, че понякога дори с риск да бъдем излъгани, трябва да се опитваме да помогнем.

Откъде за Бога сме сигурни, че един ден и ние няма да изпаднем в ситуация, в която ще трябва да се нуждаем от случайната помощ от някого?!?!

Човещината... моля се, да не се изгуби. И тъй като искрено повярвах на сълзите на тази жена, наистина се надявам всичко да е завършило добре.

Всичко

2011-06-13T21:23:00.001+03:00

Изострена сетивност.

Моменти, в които усещаш всичко заобикалящо те – едно цяло.

Когато условностите и границите са изпразнени от съдържание.

Когато не си просто Аз. Когато си Всичко.

Без думи обичам те.

2011-01-11T21:11:00.000+02:00

Днес една приятелка ми каза, че търси човек, с който да може да си говори постоянно.
Дам, хубаво е да можеш да си говориш с някого винаги, само че се замислих, че колкото е важно да можеш да си говориш с някого, толкова е и важно да можете да мълчите заедно.
Двама души са истински близки, когато мълчанието помежду им не е конфузно, а а хармонично и изразяващо безкрайно доверие и обич.
Иска ми се да срещна човек, с който да мога да го правя.

Дневниците на 12-годишното ми Аз.

2011-01-10T16:07:00.003+02:00

Не знам какво ме прихвана, но реших да се поровя в старото чекмедже, което ползвах преди години. Там открих едно старо тефтерче. Изобщо не помнех за какво съм го ползвала до момента, в който не прелистих страниците и О, Боже! Дневник, който съм водела когато съм била на 12 години. Четейки го, се питам.. аз ли съм писала тези неща, които дори е трудно да се нарекат записки за дневник? Детски опити да се опитам да разкажа за преживяното през деня, искайки след време да си припомням какво е било. Хех. Детският почерк, наивните изречения, дори безумните правописни грешки, които съм правила ме карат да се усмихна на детето, писало тези неща.
Започвала съм да пиша много дневници и това е първият ми. Забелязвам нещо - че в началото съм се опитвала да преразкажа деня си с думи, а впоследствие да пресъздам чувствата и емоциите си с думи.
Мисля да споделя някои неща, които съм писала тогава, за да се разбере какво имам предвид.
Ще го препиша дословно, със всичките правописни и всякакви грешки.

"Сряда 10 април
2002 година
Днес пак играх на не се сърди човече, във занималнята. Когато се прибрах както винаги си гледах филма. После отидох на училище и веднага срещнах Станимира. Първият час имахме биология и ме бе страх, защото тя щеше да ни връща контролните, но не ги върна. По музика трябваше да правим евакуация. А пък госпожата ни съобщи, че ще има екскурзия и аз ще ходя. Това беше."

---

"Четвъртък 11 април
Днес мина нормално по история госпожата щеше да ни връща контролните, но не ги е проверила. Когато отивах на училище, носех двадесетте лева за екскурзията, и когато си вървях срещнах Дора, която щеше да идва с мен и
я питах дали носи парите. Тя ми каза, че майка й нямала пари и няма да ходи. И аз се отказах. После се прибрах и върнах парите на дядо."

---

"Петък 12 април
Днес мама ме събуди в 7:10 часа и за малко да закъснея за занималнята, но все пак не закъснях. Имахме много за домашна работа а Нурито беше на зъболекър. Но аз си научих бързо. После отидох на училище и щяха да ни връщат контролните по биология и аз имах 5-ца. После ме испитаха по география и получих 6-ца, но не бях доволна от себе си. По литература, защото взимах участие имах 5-ца. Когато се прибрах видях мама, татко и брат ми и отидохме в магазима. Мама купи блнширано картофи, бутерка и толумбички. И после аз си легнах."

И тук не мога да не се сдържа и да кажа: била съм много залупена, ей! (не, че сега не съм де) хахах.
Всъщност нещата, които съм писала смътно си ги спомням и си спомням, че когато ме мързеше да пиша повече, претупвах нещата и пишех, че си лягам. :D Но е много важно да се отбележи какво сме купили от магазина!!!!
Настрана от лиготията, която ме обхвана, мога да кажа, че се радвам, че съм писала тогава. Така през годините четейки писанията си, мога да проследя как съм се развивала откъм мислене.
А онова 12 годишно дете, само да знаеше какво го очаква...

Вяра

2011-01-08T21:14:00.000+02:00

Играта никога не е загубена, ако у себе си имаш...

...Вяра

Ето - аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него - Живота -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Никола Вапцаров

Ч.Н.Г.

2011-01-01T17:23:00.005+02:00

Ехе, настъпи и новата година. Както казва Т. Димитров, много е интересно как едно механично преместване на стрелката отбелязва края на старата и начало на новата година.Още повече, че времето е изкуствено създадено понятие от нас хората, за да си улесним живота откъм практична гледна точка.. но този пост не е с цел да развивам теории за времето и хората.
1. януари е... първият ден на новата година.. освен махмурлука, винаги тази дата е изпълнена с много надежда и вяра... че новата година ще бъде по - добра от старата. Ще бъде по - щастлива, по - успешна, по - влюбена.. абе по - по от предишната. И заедно с желанията и обещанията, които отправяме към себе си, отправяме и такива към близките си хора.
Е, стигнахме до същината на този пост. Пиша за ВАС, хората, които сте заели място в сърцето ми, вие, които правите живота ми смислен.
Честита нова година!
Желая ви преди всичко да ви има и да сте здрави! Няма да ви пожелая да имате само щастливи моменти, най - малкото невъзможно е.. просто ви пожелавам годината да бъде пълноценна за вас и когато вече я изпращате, да сте доволни, че сте я изживели... с всичките воли и неволи.
Бъдете една идея по- усмихнати, вдъхновени , влюбени и обичащи, силни и радващи се на живота.
И нека през тази година ви се сбъдне по една мечта или да бъдете една крачка по близо до осъществяването й. А заедно с това да се роди и нова.
А аз си пожелавам да продължавате да бъдете част от живота ми.
Обичани сте! - Лина, Станимира, Мая, Радо, Жоро, Дани и Вани, Галя, Ели, Митко, Крис. :)

Есенна магия

2010-11-14T19:29:00.000+02:00

Цветове, цветове, цветове...толкова много.. носещи със себе си есенно вдъхновение.

А това някои от моментите, уловени през моят обектив във есенна София, или по точно Южния парк. Мисля, че това беше най - доброто време, да го посетя за 1-ви път. : )

Хората уморяват.

2010-11-12T17:45:00.000+02:00

Не се чувствам комфортно сред заобикалящата ме среда. Зад усмивките усещам враждебност. Зад милите думи усещам фалш. Всичко ми се струва толкова неискрено. Интриги и дребни игрички.
Когато съм казала нещо на шега, и това те е засегнало.. вместо неискрено да ми се хилиш насреща и след това да правиш какви ли не интерпретации на казаното от мен и да ме изкарваш по - черна от дявола.. просто ми кажи, говори с мен, за Бога! Може да съм проста несъобразителна патка, но поне лицемер не съм!
Хората ме уморяват... и истината е, че вече нямам доверие в никого.

Music box: Шангри Ла - Както никога преди

2010-10-06T21:11:00.000+03:00

Самотна есенна вечер. Не, това не означава, че съм тъжна.. просто.. замислена.
И една песен за фон. Тя описва всичко, няма смисъл от излишни думи.

Самотен плаж, забравен грях.
Обичал си, нали?
Обречен смях, тъга,
разкъсващи очи.

Сега съм сам, крещя насън
Кажи ми къде сгреших, боли
Тихо кърви, както никога преди

Без теб мъгла, без теб смъртта
е само крачката пред мен
Сега съм сам, изгаснал храм
Кажи ми къде сгреших

е-е-е-е
Рисувам те върху звезди
е-е-е-е-ееееее
И паднал ангел ставаш ти

Самотни дни, цигарен дим
От думите припомнени
Студена плът, едни очи останали в мен

Сега съм сам, без теб смъртта
е само крачката пред мен
Пред празен храм крещя насън
кажи ми къде сгреших

refrain:
е-е-е-е
Остана болката за мен
е-е-е-е-ееееее
Разскъсан моля се до теб

Сега съм сам, без теб смърта
е само крачката пред мен
Пред празен храм крещя насън
кажи ми къде сгреших

refrain (2x)

е-е-е-е
Рисувам те върху звезди
е-е-е-е
И като ангел ставаш ти

Дълбоко

2010-10-02T23:17:00.000+03:00

Начинът ми да споделя нещо много лично.
Не очаквам да бъда разбрана. Просто исках да го направя.

Фактите и тяхното значение

2010-10-02T22:52:00.000+03:00

Фактът сам по себе си не означава нищо. Само когато се осмисли и се постави в контекст добива и значение. Това, че знаеш нещо.. не гарантира, че го разбираш.
Така че.. това, че знаеш неща за мен... не значи, че ме познаваш. Трябва малко повече от знание в тоя живот.

Компромиси

2010-10-01T22:16:00.004+03:00

"...но все пак мълча от страх да не те нараня, мълча... ...И не мога да реша, и не искам да сгреша - да говоря ли сега, или не..."
Стоя сама слушам музика и мисля. Колко изтъркано само...
Мисля си, че.. понякога ти се налага да бъдеш и лошият във филма. Колкото и да се опитваш да бъдеш добрият, толерантният, даващият шансове... когато действайки така, всичко у теб се бунтува и гори, правейки компромиси със себе си.. всъщност малко по малко се убиваш.
Не мога постоянно да се поставям на мястото на другия. Не мога постоянно да оправдавам. Всъщност мога... но вече не искам.
Шанс давам веднъж. Ако това ме прави лоша - добре., но със сигурност не съм нечия подметка. Животът ми е един, а нервните ми клетки не се регенерират.
Предпочитам да рискувам да правя грешки... отколкото опитвайки се да ги избегна да се превръщам в мекотело.

Music box: Everly - Maybe

2010-09-30T19:13:00.003+03:00

Днес чух тази песен за първи път и просто не мога да спра да я слушам. От толкова време нищо не ме е "грабвало" по този начин. А съм човек, който се интересува и слуша адски много музика. Има нещо толкова живо в нея, което просто ме пристрастява.

И да, тъй като музиката е част от същността ми... смятам да започна да споделям от време на време "себе си". Приятно слушане.

Maybe I was wrong

Maybe I was looking in all the wrong places

Maybe I was wrong

Maybe I was searching all the wrong places

If I knew you were coming for me I would have stayed in one place

If I knew you were coming for me I would have made my peace

Maybe I was wrong

Maybe I was dreamless and full of suffering

Maybe I was wrong

Everytime you said you loved me I went running on my own

But I can see now, I'm coming home

I can see now, I'm coming home

Maybe I was wrong

Maybe I was looking in all the wrong faces

Maybe I was wrong

Maybe I was searching all the wrong places

If I knew you were coming for me, I would have stayed in one place

If I knew you were coming for me, I would have made my peace

But I can see now, I'm coming home

I can see now, I'm coming home.

Простичко, а...

2010-09-29T22:14:00.004+03:00

Спомням си за една случка от училище. Преподавателката ни по литература беше дала да пишем есе в час по определена тема. Бях една от отличничките (без да се хваля) и исках есето ми да бъде страшно задълбочено и да блесна със способностите си. По този начин мислеше още една съученичка. Двете написахме есета пълни с метафори, сравнения, опитвахме се да гледаме "отвисоко" на нещата в темата. Предадох си есето със задоволство очаквайки, че преподавателката ще се възхити от написаното от мен и съответно нещата на всички останали съученици ще бледнеят. Дойде и денят, в който госпожата връщаше есетата.. и познай какво... проверяващата не беше доволна от моето и това на другата "задълбочена" съученичка писания. Като забележка тя каза... " - Прекаленото задълбочаване и превъзнасяне.. правят нещата изкуствени. Не се опитвайте да се надраснете и да бъдете такива каквито не сте."

След това тя върна есето на една съученичка, която беше от "средното" ниво. То беше оценено с най - високата оценка. Прочетоха го на глас пред класа. И познай... есето беше съвсем простичко... без "напъване".. просто тя беше седнала и написала това, което и извира отвътре. С простички думи. Трогна всички ни.

Предполагам усещаш какво искам да кажа...

В простичките неща се крие най - голямата красота. Те трогват, те радват, те разплакват.. дават смисъл и стимул. В тях се крие Животът.

Един миг. Една усмивка. Сълза. Целувка..

Не се задълбочавай толкова много, защото не учителката, а животът няма да е доволен от теб : )

И още нещо... винаги някъде нещо се случва. Няма обикновени моменти.

За усмивки си говорим

2010-09-19T16:46:00.004+03:00

Мисля си за усмивката. Как в сегашно време, в повечето случаи тя прикрива състояние, вместо да го изразява. Прикриващата усмивка не винаги е израз на сила.. понякога е страх да разкриеш себе си. Няма да кажа нищо повече освен това, че ви пожелавам повече искрени усмивки... каза момичето с насълзените очи.

raindrops from.. me.

2010-09-19T02:47:00.003+03:00

Защото всичко е въпрос на възприятие.

Еврика! Еврика!

2010-09-12T23:09:00.003+03:00

Ок, това което ще прочетете по долу, е продукт на лигавщината ми, която понякога достига доста големи висини. Съзнавам, че не е нещо особено, но пък беше голямо забавление за мен и за хората, за които е писано. И не забравяйте.... дори в най - голямата измислица, има доза истина. : )

"Имало едно време, една откривателка на име Мая. Тя обичала да седи и да се чеше по челото, разсъждавайки върху важни екзистенциални проблеми и опитвайки се да ги разреши. Така в един прекрасен ден, когато птичките пеели и слънцето греело, Мая отново вкарвала в действие мозъчните си клетки. Тя мислела ли мислела, докато изведнъж не станала и започнала да подскача, викайки – „Еврика!” След като емоциите и поутихнали, Мая отишла при жена си Ива и рекла – „ Намерих решението на загадката, защо наричат безалкохолното – безалкохолно!” Ива я погледнала със страхопочитание и плахо попитала – „Кажи жено, защо го наричат така?” Мая със задоволство казала – „ Защото безалкохолното няма алкохол, мило!” Ива зяпнала в захлас, прегърнала жена си и отсекла – „Ето защо толкова те обичам мило, ти си най-големият откривател, който светът познава.” След това, великата мислителка, писала по скайп на Гинка и и споделила за откритието си. Единствената реакция на Гинка била – „Откъде ги получаваш тея факсове, бре!?” Следва продължение...."

миш - маш

2010-07-24T23:10:00.004+03:00

И поредната лятна практика си отиде. Магическо преживяване преплитащо у себе си и хубави и... хайде да си го кажем - кофти моменти. Може би точно затова всичко, което се случи ми е толкова скъпо. С едни се отдалечих, с други сближих... а може ли да прошепна и че с трети (ед.ч)... започнах да изпитвам тръпка, за която бях забравила. Сякаш наистина започвам да се наслаждавам на мига.. тук и сега.. с него и без него, с нея и без нея, с теб и без теб.
---
И не ме бърка, кой какво си мисли. Хората обичат да слагат етикети без да са се опитали да вникнат в картинката. Майната им на етикетите, ако си ми приятен и интересен ще бъда с теб, дори всеки друг да е срещу теб. Дори с риск да бъда низвергната. Не е интересно да си част от тълпата, мислеща колективно.
---
Ходи ми се на море.. пътува ми се.. мисля скоро да си събера партакешите и да си направя малко пътешествие, преди ученето за поправки и ликвидации. А като споменах за изпити.. на редовната сесия си взех всичките 6 изпита, с общ успех 5 и 2..(и нещо си там) хехе, сега остава само да си взема изпитите от миналата година и съм чиста и неопетнена.
---
Разболявам се, мамка му. Добре поне, че обичам да апчихкам :D
---

2010-07-20T19:28:00.002+03:00

Който не рискува нищо, рискува всичко. Животът обича смелите.
И прави път на онези, които знаят къде отиват.

Ах, как наивно е...

2010-06-17T01:30:00.003+03:00

Мисля, мисля, мисля. Постоянно за едно и също. В главата ми се преплитат какви ли не сценарии в минало и бъдеще време, губейки по този начин частици от настоящето си.
И колкото повече мисля, толкова повече се обърквам. Толкова повече ми се губи цялостната картинка. Превръщам се в несигурна девойка, не знаеща какво иска. Забравям, че нещата невинаги са такива каквито изглеждат. Озлобявам се. Губя нерви. Крещя. Най - жалкият опит да прикрия страха си. Затварям се. Клаустрофобично ми е. Трябва да се измъкна. Успявам за кратко... пак потъвам в бездната на мислите си. Надявам се, че някой може да ми помогне да избягам. Наивно. Единственият човек, имащ силата да ми помогне съм само и единствено Аз. Единственият начин да го направя е... да действам и да Бъда. Въпреки всичко. Въпреки всички.
Никога не си позволявай да бъдеш зависим от някого - това гласи отпечатъкът в сърцето ми.

Избор

2010-06-09T20:31:00.005+03:00

Насред сесия, реших, че имам нужда да правя нещо, което да ми доставя удоволствие. Фото-документирани листчета с послания и мисли, снимани по най - различен начин. Всеки ден.. усмивка, сълза, мисъл, чувство. Това, което правя няма смисъл, но има желание.
Избор. Животът ни се състои от избори. избирам моят да бъде цветен.

пулс

2010-06-03T11:55:00.004+03:00

Думите ме уморяват.
Искам усещане, искам споделен пулс. Без думи.
Само погледи.

от мен за теб.

2010-04-21T22:42:00.000+03:00

Със задна дата.

В ресторанта имаше един човек. Беше седнал на най-закътаната маса и върху нея надписваше картички, новогодишни картички. Цялата маса беше затрупана с такива, големи и красиви, без кич… и линия, с която прилежно чертаеше редовете..имаше и лист, от който си преписваше върху картичките пожеланията. Беше там около 2 часа, правейки всичко това с толкова любов..

Хората, за които са предназначени тези съкровища са щастливци.

А този възрастен човек, беше една от усмивките ми през деня.

Вдъхнови ме и аз да направя нещо такова за близките ми хора.

Двайсет

2010-02-21T18:52:00.003+02:00

"Обичах те. "
Тъжно е. Не толкова за обичаният, колкото за обичалият.
Празнотата боли. Задуваша.
Дали някога пак?
Продължавам напред. Знам само това.

Най - тъжният рожден ден. Двайсет.

уловени състояния

2010-01-23T00:51:00.008+02:00

През 4-3 хилядилетие пр.н.е, тук е била столицата на Одриското царство - Севастополис. Сега на нейно място се намира язовир Копринка и разбира се, рибарите.

След дългият и тежък ден, няма нищо по-хубаво от съзерцаването на залеза с любим човек. В случая.. гребна база - Пловдив. :)

Красотата е навсякъде, понякога просто трябва да си отвориш очите за нея. Снимка направена сред прашните пътеки на с. Драгойново.

среднощно

2010-01-22T01:39:00.003+02:00

Страх ме е да остана насаме с мислите си. Бягам панически от тях, знаейки, че все някога трябва да се изправя пред тях. Да се изправя пред себе си. Гола...
Мамка му, толкова много грешки и разочарования. За пореден път се убеждавам, че ние хората правим живота сложен, със всичко направено, ненаправено, казано и премълчано.
Надали стигам до велико откритие, в този момент обаче го разбирам с цялата си същност.

"Where are you?
Here.
What time is it?
Now.
What are you?
This moment."

Къде по пътя забравихме това?

нещо лично

2009-08-19T20:44:00.001+03:00

Somewhere over the rainbow

2009-08-19T20:17:00.003+03:00

Колко пъти в живота си, си бил щастлив Сега. Точно в този момент. Когато си го осъзнал с цялата си същност и не ти трябва обмисляне и пр. ... просто го чувстваш... щастието.
А колко пъти поглеждайки назад си мислил... ето.. тогава бях щастлив. А всъщност.. дълбоко в себе си знаеш, че не е така. Че е просто силно оцветен спомен.

Времето изкривява.

Позволи си да бъдеш щастлив. Сега.

Разкопки, разкопкиии

2009-08-17T01:12:00.004+03:00

Таааака, стига съм отлагала писането. Време е за споделянее, а именно преживяванията ми през изминалия месец и половина.
Случиха ми се толкова много неща, и хубаво и лоши. Видях, преживях, усетих, направих... просто.. пълноценно изживяни мигове. :)
Та, нека карам по същество.
Както стана ясно от по-передният ми пост, ме одобриха за разкопките с проф. Николов в с. Крън. Тръгнах с огромен ентусиазъм и страх същевременно, заради непознатото.
Как да кажа... още от първия ден, първия час на работа... разбрах, че няма да бъде никак лесно и си имам работа с наистина големи професионалисти, които вършат работата си, по възможно най-добрият начин и очакват от теб не по-малко. Предизвикателство. Страхотно! Е, не се започна по най-добрият начин.. грешка след издънка, издънка след грешка... започваш да се чувстваш като пълен неудачник, и си на границата пред отказването, но намираш сили да стиснеш зъби и да продължиш.. най-вече, за да докажеш на себе си, че можеш.. и в крайна сметка, за да разбереш.. аджеба аз искам ли да се занимавам с това и за в бъдеще или тотално да се отказвам?!
Тааа, с времето влязох в релси, научих се да нивелирам, да различавам находки, от обикновени боклучета, да водя документация.
Отделно от това... целия екип живеехме в база в Казанлък. Станахме като семейство. Всяка вечер се събирахме да вечеряме заедно. А за мен беше толкова интересно да слушам разговорите между професора и колегите му.. попивах като гъба информацията, която достигаше до мен. Да си свидетел на разговор между интелигентни и начетени хора с чувство за хумор - СТРАХОТНО! Слушайки ги се чувствах толкова мъничка и нищожна.. тогава си казах... искам някой ден да достигна тяхното ниво.
А за самият обект.. изключително интересен от археологическа и историческа гледна точка.
На който му е интересно за какво става въпрос да цъкне тук ;)

Има още толкова много за разказване... като например работниците и закачките с тях.. живота в базата.. миенето на керамика.. находки.. и още и още.. просто ще е невъзможно да споделя за всичко.
3 седмици разкопки.. време през, което разбрах някой неща за себе си и за околните.. и ако не друго.. то това ме прави изключително щастлива.

Та... прибрах се у дома заааа 1 седмица и аййййде на следващите разкопки. Лятната практика. Събрани половината курс и колеги от други курсове. КУПОООООН!!!
А да... с. Драгойново, там бяха разкопките. Докато датировката на предния беше от праисторическо време, то този беше от средновековие и античност. Всеки ден сме вървели по 1 час , за да достигнем до крепостта.. то не бяха едни баири, то не беше чудо.. първите няколко дена имах чувството, че ще умра от това изкачване. Бях отчаяна от работата на ръководителите ни, няма такава неорганизираност.. сравнявах работата с Николов, и работата с тях. Еми от земята до небето е тази разлика. Но аз съм си прост студент, какво ли рабирам. :)
В групата ни участваха и двама близнаци - Румен и Росен, но за тях ще пиша отделно.. невероятни хора, невероятна съдба.
Нямахме си база и затова ни разпределиха по къщите на жителите на селото. Калинка.. така се казва жената, която приюти мен и Мая в къщата си. Гледаше ни като собствени деца. Сама жена на около 50г... съпруга и починал по рано тази година... въпреки това, тази жена не свали усмивката от лицето си през тези 10 дни, в които бяхме при нея. Една вечер беше поканила свои приятели.. Господи... толкова усмивки и непринуденост и закачки, и, и, и... сякаш времето бе спряло.

Сега у дома си.. искам отново да пътувам, отново на разкопки. Чак когато се прибрах осъзнах това нещо. :)
А сега.. по цял ден съм си вкъщи и уча за поправки. Предишното домошарче, което можеше да издържи по месец у дома си без да излиза, вече го няма...
И мисля да спирам до тук.. написано.. някак всичко ми изглежда сиво и бездиханно.

А по нататък ще разкажа и историите на хора, които ме впечатлиха.

Now we are free.

У дома.

2009-08-09T18:27:00.002+03:00

Най-накрая у дома!
После ще пиша с подробности. Сега отивам да се радвам на семейството си. : )

Щастливо

2009-07-03T22:40:00.002+03:00

Леле!!!!
Бях се примирила, че няма да ходя на разкоките в Крън (Казанлъшко). Казаха, че нямало място за още 1 човек. Вече дори си правех планове как да прекарам времето си.
Ноооо..
Чудеса ставали! Толу що получих телефонно обаждане с новината, че АЗ Гинка Маринова, ще ходя на разкопкитееееееееееееее!!!!!! (happy)
Малко ми е страшно, но съм толкова ентусиазирана. Очаквам с нетърпение да замина след 3 дни.
Най-накрая нещо ново.
Леле!!!!

тази нощ

2009-07-03T18:39:00.002+03:00

Леле, ако продължавам така, този блог трябва да се преименува "Стая за мрън-мрън".
Е да, ама няма да позволя това да се случи.
Живота е тооооолкова цветен и непредсказуем и кратък и.. и.. и.., че направо си е грехота да седя и се самосъжалявам през цялото време.
Както е заглавието на една наскоро купена книжка - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", хехе. :)

Искам да се боря за нещо. Скучно е да мислиш само за себе си.
Те това е, засега.

Приятна вечер на всички, и не забравяйте, че... there are no ordinary moments.

2009-07-03T00:43:00.002+03:00

Уоли..
..болиш

меланхолията е лична

2009-06-30T21:26:00.002+03:00

И понякога обичам да оставам сама със себе си. С мислите си. Откъсвам се от останалият свят. Тази вечер съм с изключен телефон, скайп, кю.. и всякаквите възможности някой да се свърже с мен.
Имам нужда от тези моменти на усамотение.. просто съм такава. Това може да продължи час-два, а може и седмица.. не знам.
В тези моменти излъчвам меланхолия..
И мразя въпросите, ама защо, ама какво, как така.. Как да обясня, че просто съм такава. Че това е моят начин да презаредя батериите си, и сред хората да бъда усмихнатото и винаги ведро дебилче.

Меланхолията е лична.

Deep inside we'll never be anything other than lonely..

Jonh Mayer е вдъхновението тези дни.

all I know is everything is not as it's sold..

2009-06-28T20:51:00.002+03:00

И имаш чувството, че тъпчеш на едно място, докато всеки друг върви напред. До момента, в който не разбереш, че за този всеки.. ти си развиващият се.

От време на време е хубаво да се погледнеш с чужди очи.
А също така е хубаво да знаеш, и че... нищо не е такова каквото изглежда.

2009-06-25T21:31:00.003+03:00

Тръпна.
Думи искрени., думи описващи. Музика извираща от душата.
Господи, прекрасен е.

В единия миг.. статист в живота ти, на следващия.. главен герой.
Дали е възможно - разбира се.
Дали е глупаво - може би.
Не ме иснтересува.
Тръпна.

Музика извираща от душата: Axel Rudi Pell - Broken Heart

прашинка

2009-06-22T23:23:00.002+03:00

Само във фантазиите си казвам правилното нещо в точният момент. Само във фантазиите си успявам да реагирам по най-подходящият начин. Само в тях всичко се случва по-възможно най-добрият начин. Във фантазиите си съм перфектна. Перфектна в очите ти. Съм в сърцето ти.

Но не. Реалността не е такава. И не ми е тежко.
Просто от време на време обичам да си представям.

Музикалният фон тази вечер е тишината.

лично

2009-06-15T21:15:00.003+03:00

"Ако не чувахме това, което искаме
във думите на другия...
Ако не виждахме, това което искаме
в постъпките на другия...
Ако не търсехме това, което искаме
във мислите на другия...
Какви ли истини, съвсем неискани,
открили бихме ние."

Надежда Захариева

Преди няколко месеца си купих нейна стихосбирка. Стихове описващи.
Имам ли нужда от утеха винаги разгръщам листите.
Любов?!?

Музикален фон: ATB - Some things just are the way they are

стига да имаш поглед за това...

2009-06-12T22:50:00.000+03:00

Най-накрая си купих фотоапарат. Вече ще имам възможността да улавям моменти, състояния и преживявания не само с очите си. Ще мога да споделям.. без думи. : ) Светът е красив, кой каквото иска да ми казва.. така е. Стига да имаш поглед за това.

Музикален фон: Jose Gonzalez - Teardrop

Заклевам се

2009-06-11T22:49:00.000+03:00

"Никога няма да го направя дядо. Заклевам се." , каза тя целувайки кръстосаните си пръстчета.
Кой беше по-големият наивник - тя, която беше още малко детенце и светът бе детска площадка. Тя, която си мислеше, че може всичко.. или той.. човекът изживял толкова много. Той, който би трябвало да знае, че думата "никога", не означава нищо. Още повече изречена от невръстно хлапе, неосъзнаващо напълно, за какво точно става въпрос.
Но дядо й продължаваше... периодично я караше да изрича клетвата отново. Застраховаше се, че тя няма да забрави..
Часовникът тик-такаше, секундите непослушно се гонеха една друга, докато не порастваха в минути, минутите в часове, дни, седмици, месеци, години. Заедно с тях растеше и Ийва. Бе се превърнала в млада тийнейджърка, която искаше да опита от всичко, да усети всичко, да бъде себе си... като преди това бъде всеки друг. Такъв беше нейният пубертет. Типичен.
Отдавна бе забравила за клетвите пред дядо си. Отдавна не го слушаше.. мислеше, че знае всичко.
Разбира се, беше забравила за клетвите си, беше ги прекрачила. Сама стигна до извода, че това, което прави не е за нея. Не е правилно. През времето правеше много грешки, повтаряше ги, потретваше ги дори, но все някога стигаше до правилните изводи. Не правилните изводи по принцип, а правилното за себе си.
Вече беше на средна възраст... направила бе поредната си грешка, страдаше. Бършейки сълзите си се сети за дядо си, за клетвите, които бе давала пред него. Стана и леко. Усмивка започнаха да изобразяват чертите й.

За какво се отнасяше клетвата ли... нима има значение.
За живота....

Музикален фон: Headstrong feat. Tiff Lacey - Symphony of Soul ( Reuben Halsey chillout mix)